Bohumil Hrabal Quotes

I pop a beautiful sentence into my mouth and suck it like a fruit drop.

I can be by myself because I'm never lonely; I'm simply alone, living in my heavily populated solitude, a harum-scarum of infinity and eternity, and Infinity and Eternity seem to take a liking to the likes of me.

Because when I read, I don't really read; I pop a beautiful sentence into my mouth and suck it like a fruit drop, or I sip it like a liqueur until the thought dissolves in me like alcohol, infusing brain and heart and coursing on through the veins to the root of each blood vessel.

No book worth its salt is meant to put you to sleep, it's meant to make you jump out of your bed in your underwear and run and beat the author's brains out.

He was a gentle and sensitive soul, and therefore had a short temper, which is why he went straight after everything with an ax...

It's interesting how young poets think of death while old fogies think of girls.

اغلب فکر می کنیم این که به یاد کسی هستیم منتی است بر گردن آن شخص. غافل از آن که اگر به یاد کسی هستیم این هنر اوست نه ما." به یاد ماندنی بودن" بسیار مهم تر از به یاد بودن است

I was always lucky in my bad luck.

Lost in my dreams, I somehow cross at the traffic signals, bumping into street lamps or people, yet moving onward, exuding fumes of beer and grime, yet smiling, because my briefcase is full of books and that very night I expect them to tell me things about myself I don't know.

My education has been so unwitting I can't quite tell which of my thoughts come from me and which from my books, but that's how I've stayed attuned to myself and the world around me for the past thirty-five years. Because when I read, I don't really read; I pop a beautiful sentence into my mouth and suck it like a fruit drop, or I sip it like a liqueur until the thought dissolves in me like alcohol, infusing brain and heart and coursing on through the veins to the root of each blood vessel.

For we are like olives: only when we are crushed do we yield what is best in us.” After

Ten times a day, every day, I wonder at having wandered so far, and then, alienated from myself, a stranger to myself, I go home

If a book has anything to say, it burns with a quiet laugh, because any book worth its salt points up and out of itself.

انصاف نیست دنیا آنقدر کوچک باشد که آدم های تکراری را روزی هزار بار ببینی و آنقدر بزرگ باشد که نتوانی آن کس را که دلت می خواهد حتی یک بار ببینی!

I always loved twilight: it was the only time of day I had the feeling that something important could happen. All things were more beautiful bathed in twilight, all streets, all squares, and all the people walking through them; I even had the feeling that I was a handsome young man, and I liked looking at myself in the mirror, watching myself in the shop windows as I strode along, and even when I touched my face, I felt no wrinkles at my mouth or forehead.

Not until we're totally crushed do we show what we are made of.

I expect them to tell me things about myself I don't know...

As I helped him up, I felt him shake all over, so I asked him to forgive me, without knowing what for, but that was my lot, asking forgiveness, I even asked forgiveness of myself for being what I was, what it was my nature to be.

Even in my bad luck I have always been lucky.

Until suddenly one day I felt beautiful and holy for having had the courage to hold on to my sanity after all I'd seen and been through, body and soul, in too loud a solitude...

ما همچون دانه هاي زيتوني هستيم كه تنها هنگامي جوهر خود را بروز مي دهيم كه در هم شكسته شويم

Like a flash of lightning Arthur Schopenhauer appeared to me and said, "The highest law is love, the love that is compassion,

When I start reading I'm somewhere completely different, I'm in the text, it's amazing, I have to admit I've been dreaming, dreaming in a land of great beauty, I've been in the very heart of truth. Ten times a day, every day, I wonder at having wandered so far, and then, alienated from myself, a stranger to myself, I go home, walking the streets silently and in deep meditation, passing trams and cars and pedestrians in a cloud of books, the books I found that day and am carrying home in my briefcase.

And so everything I see in this world, it all moves backward and forward at the same time, like a black-smith's bellows, like everything in my press, turning into its opposite at the command of the red and green buttons, and that's what makes the world go round.

... because real thoughts come from outside and travel with us like the noodle soup we take to work; in other words, inquisitors burn books in vain. If a book has anything to say, it burns with a quiet laugh, because any book worth its salt points up and out of itself.

Sometimes when I get up and emerge from the mists of slumber, my whole room hurts, my whole bedroom, the view from the window hurts, kids go to school, people go shopping, everybody knows where to go, only I don't know where I want to go, I get dressed, blearily, stumbling, hopping about to pull on my trousers, I go and shave with my electric razor - for years now, whenever I shave, I've avoided looking at myself in the mirror, I shave in the dark or round the corner, sitting on a chair in the passage, with the socket in the bathroom, I don't like looking at myself any more, I'm scared by my own face in the bathroom, I'm hurt even by my own appearance, I see yesterday's drunkenness in my eyes, I don't even have breakfast any more, or if I do, only coffee and a cigarette, I sit at the table, sometimes my hands give way under me and several times I repeat to myself, Hrabal, Hrabal, Bohumil Hrabal, you've victoried yourself away, you've reached the peak of emptiness, as my Lao Tzu taught me, I've reached the peak of emptiness and everything hurts, even the walk to the bus-stop hurts, and the whole bus hurts as well, I lower my guilty-looking eyes, I'm afraid of looking people in the eye, sometimes I cross my palms and extend my wrists, I hold out my hands so that people can arrest me and hand me over to the cops, because I feel guilty even about this once too loud a solitude which isn't loud any longer, because I'm hurt not only by the escalator which takes me down to the infernal regions below, I'm hurt even by the looks of the people travelling up, each of them has somewhere to go, while I've reached the peak of emptiness and don't know where I want to go.

نه! نه در آسمانها نشانی از رافت و عطوفت وجود دارد، نه در زندگی بالای سر و نه زیر پای ما و نه در درون من

و دیدم چه غریب است که مجسمه های شخصیت های بزرگ ادبی ما مثل افلیجها بر صندلی نشسته اند، در حالی که مجسمه های روحانیون ما سرپا در حرکتند

I asked him to forgive me, without knowing what for, but that was my lot, asking forgiveness, I even asked forgiveness of myself for being what I was, what it was my nature to be. Depressed,

and I look on my brain as a mass of hydraulically compacted thoughts, a bale of ideas, and my head as a smooth, shiny Aladdin's lamp.

... whichever of my friends was and is sensitive, touchy even, had to choose... emigration... and I emigrated inwardly, here to the pub for example...

the heavens are not humane, nor is any man with a head on his shoulders. Here

that the only thing on earth worthy of fear is a situation that is petrified, congealed, or dying, and the only thing worthy of joy is a situation where not only the individual but also society as a whole wages a constant battle for self-justification.

در سکوت شبانه، سکوت مطلق شبانه، وقتی که حواس انسان آرام گرفته است، روحی جاودان به زبانی بی نام با انسان از چیزهایی، از اندیشه هایی سخن می گوید که می فهمی... ولی نمی توانی وصف کنی.

Writing is a defence against boredom, but it's also a cure for melancholy.

I kept working and...reading The Theory of The Heavens a sentence at a time, savoring each sentence like a cough drop and brimming with a sense of the immensity, grandeur, and infinite beauty streaming at me from all sides

کتاب را به سینه فشردم و کتاب با تمام سردیِ جلدش مرا گرم کرد

Today's Gypsies, who have lived in Prague for only two generations, light a ritual fire wherever they work, a nomads' fire crackling only for the joy of it, a blaze of rough-hewn wood like a child's laugh, a symbol of the eternity that preceded human thought, a free fire, a gift from heaven, a living sign of the elements unnoticed by the world-weary pedestrian, a fire in the ditches of Prague warming the wanderer's eye and soul.

Nebesa nejsou humánní, ale je asi něco víc než tato nebesa, soucit a láska, na kterou už jsem zapomenul a zapomněl.

[...] real poetry must hurt, as if you'd forgotten you wrapped a razor blade in your handkerchief and you blow your nose, no book worth its salt is meant to put you to sleep, it's meant to make you jump out of bed in your underwear and run and beat the author's brains out, [...]

تفتیش کنندگان عقاید و افکار در سراسر جهان، بیهوده کتابها را می سوزانند، چون اگر کتاب حرفی برای گفتن و ارزشی داشته باشد، در کار سوختن فقط از آن خنده ای آرام شنیده می شود، زیرا که کتاب درست و حسابی به چیزی بالاتر و ورای خودش اشاره دارد.

The closest one person can get to another is through silence.

Every beloved object is the center of a garden of paradise.

Two things fill my mind with ever new and increasing wonder—the starry firmament above me and the moral law within me,

I cannot live in the new time anyway, because I belong to the old time, which is dead.

For we are like olives: only when we are crushed do we yield what is best in us.

Which must be why Bondy the poet says that real poetry must hurt, as if you’d forgotten you wrapped a razor blade in your hadkerchief and you blow your nose, no book worth its salt is meant to put you to sleep, it’s meant to make you jump out of bed in your underwear and run and beat the author’s brains out

Thus this book is an expression not only of my own evolution, but of a part of society’s evolution as well, a society I live in and that, like me, wishes to live in habitations where humor and the possibility of metaphysical escape reign supreme. BOHUMIL HRABAL, 1965

I have calmed down a little and my work is going better than yesterday, so well, in fact, that it does itself and I can slip back into the womb of time, into my youth, when I ironed my trousers and shined my shoes, soles included, every Saturday, because when you’re young you love keeping clean, you love your self-image, an image you still have time to improve.

.. my husband can't pass by a beautiful birch tree or a beautiful spruce without just standing there, thunderstruck, watching... I'll have to be careful he doesn't merge with those trees body and soul, careful not to lose him altogether.

Suddenly the door opened and in stomped a giant reeking of the river, and before anyone knew what was happening, he had grabbed a chair, smashed it in two, and chased the terrified customers into a corner. The three youngsters pressed against the wall like periwinkles in the rain, but at the very last moment, when the man had picked up half a chair in each hand and seemed ready for the kill, he burst into song, and after conducting himself in "Gray Dove Where Have You Been?" he flung aside the halves of the chair, paid the waiter for the damage, and, turning to the still-shaking customers, said, "Gentlemen I am the hangman's assistant," whereupon he left, pensive and miserable. Perhaps he was the one who, last year at the Holesovice slaughterhouse, put a knife to my neck, shoved me into a corner, took out a slip of paper, and read me a poem celebrating the beauties of the countryside at Ricany, then apologized saying he hadn't found any other way of getting people to listen to his verse.

I will choose my own fall, which is ascension

Why does Lao-tze say that to be born is to exit and to die is to enter?

چشمم به توده‌ی انبوه کتابهای روی سایبان بالای تختم افتاد و فهمیدم که به این خاطر قوزی شده‌ام که مدام بار تو تُن کتاب بالای سر تختخوابم را بر دوش می‌کشم

Cărţile m-au învăţat plăcerea şi bucuria distrugerii.

نه... آسمان عاطفه ندارد، ولی احتمالا چیزی بالاتر از آسمان وجود دارد که "عشق" و "شفقت" است

جنگ روح همان قدر وحشتناک است که جنگ مسلحانه. حالا مفهوم واقعی این کلام بی رحمانه ی مسیح را در می یافتم که برایتان صلح نیاورده ام، شمشیر آورده ام

So I walk home like a burning house, like a burning stable, the light of life pouring out of the fire, fire pouring out of the dying wood, hostile sorrow lingering under the ashes

Nebesa nejsou humánní a já už toho mám dost.

żyć zatem na koszt własny i Wszechświata, prowadzić niekończącą się wojnę z samym sobą, zawierać pokój, który nigdy nie wejdzie w życie, stale być w stanie twórczego napięcia i upojenia

„и Сократ и Христос не са написали нито ред, а ето виждате, и до днес учението им се ползва, докато други, колкото повече книги издават, толкоз повече са неизвестни, това е заговор на историята

...гърдите ми се изпълниха с такава радост, че неочаквано и за мен самия запях, подхванах несмело, защото цял живот не бях пял, цял живот не ми беше дошло отвътре ни веднъж да запея, през всичките тези десетилетия и през ум не ми беше минавало , че може и да запея… […] сякаш с песента, абе каква ти песен, по-скоро крясъци някакви, за които си въобразявах, че са песен, нищо повече от воя на кучето, та сякаш с това пеене изсипвах от себе си кутийки и чекмеджета, пълни с пропаднали полици, ненужни писма и пощенски картички, че от устата ми се отвяват нанякъде късчета от скъсани стари плакати, […] късчета от всичко, настанило се в човека като цигарен дим и катран в дробовете на пушач.

Somehow I had reached an age when being in love with a beautiful woman was beyond my reach because I was now bald and my face was full of wrinkles, yet the cats loved me the way girls used to love me when I was young.

من می‌توانم به خودم تجمل مطرود بودن را روا بدارم، هر چند هرگز مطرود نیستم، فقط جسماً تنها هستم، تا بتوانم در تنهایی‌ای بسر ببرم که ساکنانش اندیشه‌ها هستند، چون که من یک آدم بی‌کلهٔ ازلی-ابدی هستم، و انگار که ازل و ابد از آدمهایی مثل من چندان بدشان نمی‌آید

... but why was he the way he was? Why, when in fact he was a shy and timid person, was he compelled to be number one and champion of the world in eating and drinking, why was he always fleeing from us, and when unable to flee, why the awful theatrics, the showing off?

one of her eyes was lower than the other, which gave her a distinguished look, and if she seemed to squint a little, it was not because she had bad vision but because one of her eyes had simply got stuck while staring beyond the treshold of the infinite into the very center of an equilateral triangle, into the very heart of being, or, as a chatolic existentialist put it, her defective eye symbolized the diamond's eternal blemish.

For thirty-five years now I've been compacting old paper and books, living as I do in a land that has known how to read and write for fifteen generations; living in a onetime kingdom where it was and still is a custom, an obsession, to compact thoughts and images patiently in the heads of the population, thereby bringing them ineffable joy and even greater woe; living among people who will lay down their lives for a bale of compacted thoughts.

El cielo no es humano, pero debe haber algo más que el cielo, la compasión y el amor, pero yo he permitido que se borrasen de mi memoria y cayesen en el olvido.

… все така неспособен да погледна машината в очите.

The heavens are not humane, but I’d forgotten compassion and love.

it’s my only defense against a beautiful misery.

نه آسمان عاطفه دارد و نه انسانِ اندیشه‌مند. نه این که انسان بخواهد بی‌عاطفه باشد، ولی وجود عاطفه در او خلاف عقل سلیم است

نه، آسمان عاطفه ندارد، ولی احتمالاً چیزی بالاتر از آسمان وجود دارد که عشق و شفقت است، چیزی که من مدتهاست که آن را از یاد برده‌ام

I cieli non sono umani e la vita sopra di me e sotto di me e dentro di me neppure.

Snad to bylo i tím, co všechno jsem slyšel od pana profesora, který se překonával v nadávání, žádný kočí nedovedl tak nadávat ani koním, ani lidem tak, jako pan profesor francouzské literatury a estetiky..., a přitom nám vykládal o všem, co zajímalo i jej, vykládal každý večer, ještě jsem otvíral dveře, a on než usnul, než jsme usnuli, tak do poslední chvíle vykládal taky, co je estetika a co je etika a o filozofii a filozofech, vždycky o těch filozofech vykládal tak, Krista Pána nevyjímaje, že to je banda raubířů a syčáků a vrahounů a darebáků, že kdyby nebyli, bylo by lidstvu líp, ale lidstvo že je potomstvo zlé a blbé a zločinné, a tak snad ten profesor mě utvrdil v tom, že je třeba být sám, že večer jsou vidět hvězdy a v poledne jen hluboké studny...

My husband admired people with conviction, people who could firmly differentiate between yes and no . . my husband was incapable of saying no, he always agreed to everything, whenever anybody came over and invited him to the pub he was a pushover, even if he didn't want to go, he promised to write something with respect to their conversation, promised to make an appearance somewhere he'd rather not be, but my husband had no conviction, all he had was a feeling of guilt, and the fact he agreed to everything was his way of asking to be forgiven for even existing at all ...

…в този пакет ще сложа всичките си младежки илюзии, всичко, което умея, което съм научил за тези трийсет и пет години в работата или от работата, да, едва като пенсионер ще мога да работя под впечатлението от мига, воден от вдъхновението си, един пакет на ден от книгите, които съм натрупал вкъщи, повече от три тона, пакет, от който няма да се налага да се срамувам, пакет, който ще бъде предварително измечтан, измедитиран…

… затова и поетът Бонди ми казваше, че истинската поезия трябвало да причинява болка, все едно сте забравили в носната си кърпичка ножче за бръснене и като се секнете, си порежете носа, затова и добрата книга не е тая, дето приспива читателя, а тая, дето го кара да скочи от леглото и както си е по долни гащи, да хукне при господин писателя и да му разбие физиономията, тогава бе така, защото по австрийско мъжът бе отговорен за душата на жената си направо пред Бога…

...да обича и това, че човек един ден почва да разговаря и сам със себе си, че си приказва с кончето, с кучето, с котката и козата, но все пак най му е драго, когато си говори сам на себе си, най-напред тихичко, все едно че си играе на кино, оставя спомените като кадри от миналото да текат пред очите му, по-късно обаче, както бях направил и аз, почва и да си общува със себе си, да се съветва със себе си, да се пита, да си отправя въпроси, да изслушва отговорите им и да се стреми да открие в самия себе си онова най-съкровеното, като прокурор да отправя към себе си обвинения и сам да се защитава, и така, радвайки се, в разговора със самия себе си да стигне до смисъла на живота, не до онова, което е било и се е случило отдавана, а до онова, което предстои, що за път е този, който съм изминал и който още трябва да извървя, и изобщо, имам ли още време пред себе си, за да стигна в мислите си до онова спокойствие, което предпазва човек от копнежа да избяга от самотата, да избяга от ония най-съществени въпроси, за които човек трябва да има и сила, и кураж да ги поставя…?

...nos veíamos mejor en la oscuridad que con luz, a mí siempre me ha gustado la caída del día, me parece el único momento en que puede pasar algo importante, la luz del crepúsculo lo embellece todo, las calles, las plazas, la gente parece aterciopelada como las flores, los pensamientos morados y amarillos, incluso a mí mismo me percibo más joven y de mejor ver, me agrada observarme en el espejo cuando oscurece, palparme la cara, entonces la encuentro lisa, sin arrugas en las comisuras de los labios ni en la frente; el crepúsculo aporta belleza a mi vida cotidiana.

Vla­di­mir, Bon­dy i ja tak bar­dzo lubi­li­śmy piwo, że gdy przy­no­szo­no nam do sto­łu po pierw­szym kuflu, wpra­wia­li­śmy w popłoch całą gospo­dę, nabie­ra­li­śmy pia­ny w dło­nie i nacie­ra­li­śmy nią sobie twa­rze, wcie­ra­li­śmy pia­nę we wło­sy jak Żydzi, któ­rzy sma­ru­ją pej­sy wodą z cukrem, a że przy dru­gim piwie powta­rza­li­śmy ten zabieg z pia­ną, świe­ci­li­śmy się i pach­nie­li­śmy piwem na kilo­metr. Przede wszyst­kim jed­nak – to były wygłu­py – był to wyraz nasze­go zachwy­tu piwem, nie­okieł­zna­ne­go zachwy­tu tym, że jeste­śmy mło­dzi. Byliśmy entuzjastami piwa…

I was drawing near to the curve of the track; already the twelve hooves of those dead horses were visible in the distance, jutting towards the sky like the columns in the cathedral crypt at Stará Boleslav. I thought of Masha, and of how we met for the first time, when I was still with the track superintendent. He gave us two buckets of red paint and told us to paint the fence round the entire state workshops. Masha began by the railway track, just as I did. We stood facing each other with the tall wire fence between us, at our feet we each had a bucket of cinnabar paint, we each had a brush, and we stippled away with our brushes opposite each other and painted that fence, she from her side and I from mine. There were four kilometres altogether of this fence; for five months we stood facing each other like this, and there wasn't anything we didn't say to each other, Masha and I, but always there was this fence between us. After we'd painted two kilometres of it, one day I'd done just as high as Masha's mouth with this red colour, and I told her that I loved her, and she, from her side, had painted just up to there, too, and she said that she loved me, too ... and she looked into my eyes, and, as this was in a ditch and among tall goosefoot plants, I put out my lips, and we kissed through the newly painted fence, and when we opened our eyes she had a sort of tiny red fence-pale striped across her mouth, and so had I, and we burst out laughing, and from that moment on we were happy.

وقتی که چشمانم به کتاب درست و حسابی می‌افتد و کلمات چاپ شده را کنار می‌زنم از متن چیزی جز اندیشه‌های مجرد باقی نمی‌ماند. اندیشه‌هایی که در هوا جریان و سیلان دارند، از هوا زنده‌اند و به هوا برمی‌گردند، چون که آخر و عاقبت هر چیزی هواست، هم ظرف و هم مظروف. نان در مراسم عشاء ربانی از هواست و نه از خون مسیح

Така спиралата и кръгът в моята работа не се изключват взаимно и progressus ad futurum се слива с regressus ad originem, а пък аз, за капак, усещам всичко това на пипане и бидейки образован против волята си, съм нещастно щастлив и сега взех да мечтая, че progressus ad originem си съответства с regressus ad futurum.

...а те не издаваха и звук, също както когато жесток котарак улови мишка и си играе с нея, милосърдната природа е изобретила за тези мигове ужаса, праща го на животинката, бушоните ѝ изгарят и ужас, по-силен от болката, обзема онзи, когото е навестил в мига на истината. Всичко това ме изумяваше, най-ненадейно се почувствах осенен, осветен като църква, някак по-красив за самия себе си, задето имах куража да не полудея от всичко, което виждах, преживявах и изживявах с тялото и душата си сред тази прекалено шумна самота, през мен преминаваше изумено познание, което чрез вътрешното от мен ме запращаше в безкрайното поле на всемогъществото.

Because this week I’ve started in on a hundred reproductions of Rembrandt van Rijn, a hundred portraits of the old artist with the mushroom face, the face of a man pushed to the brink of eternity by art and drink, the door handle starting to turn, the final door pushed open from without by an unknown hand, and I’m beginning to have his puff-paste face, that peeling, piss-soaked wall of a face, I’m beginning to smile his half-moronic smile, to look at the world from the other side of human causes and events, and all my bales these days are framed with that portrait of Rembrandt van Rijn as an old man while I keep filling my drum with wastepaper and open books.

Пиех си биричката на слънце, гледах как по Карловия площад преминават потоци от хора, всичките млади, студенти, и всеки от тези млади хора носеше на челото си млада звезда като знак, че младият човек е зародиш на гений, гледах как от очите им струи сила, същата сила, която струеше и от мен до мига, когато шефът ми ме нарече хайлазин.

…Шефът обаче никога не ми прости, че получих онзи орден и лентата през гърдите, и гледаше през мен, сякаш ме нямаше, въпреки че аз си докарвах такива пари, че с тях покривах вече целия под, всеки трети месец отнасях цял под, застлан със стотачки крони, в заложната банка, защото си бях наумил, че ще стана милионер, че ще бъда равен с всички, и че после ще наема или ще си купя малък хотел, малко къщенце някъде в Чешкия рай, че ще се оженя, ще си намеря богата булка и нейните и моите пари заедно ще ме направят уважаван мъж, като всички останали хотелиери, и че дори ако не ме признават като човек ще бъдат длъжни да ме признаят като милионер, собственик на хотел и имоти, че ще им е съдено да се съобразяват с мен…

لذة الورقة في قدمها , كما لو كانت جنة غارقة في القدم , أو خمراً معتقة. --- كل ما أراه في هذا العالم , يندفع إلى الأمام , و يتراجع في آن .... العالم لم يتوقف عن التعثر ولو للحظة. --- أستطيع أن أكون أنا ذاتي , لأنني لست وحيدا , ولكني بمفردي ببساطة , أعيش في عزلتي المزدحمة. --- لا أرغب في أن أمضي إلى أي مكان , لأن كل ما أريده هو أن أغمض عيني , وكل ما سأراه سيكون أكثر وضوحاً من هذا العالم حولي ..

…и че тук се намира първата европейска станция за благородно човековъдство, че националсоциалистическата партия тук била постигнала за първи път кръстосване на благородна кръв на немски девойки с тази на пълнокръвни войници, както от Heerswaffe, така и от Eseswaffe, и всичко това на научна основа, тук всеки ден се осъществявало не само националсоциалистическо съвкупление, съвсем истинско, така, как то са го правели здравата древните германци, но главното било, че бъдещите родилки носели в утробата си новите хора на Европа, тук те щели да дойдат на бял свят и след година да се пръснат по Тирол, Бавария и Шварцвалд, или край моретата, за да може там в яслите детските градини да се продължи с възпитанието на новия човек, разбира се, вече без майките, а под надзора на новия тип училище.

… не искаше нищо повече, освен да отчупва залци хляб, сякаш бяха света просфора, а после да гледа през отворената вратичка на печката пламъците и жарта, да слуша методичното бумтене на огъня, песента на огъня, който познаваше от ранното си детство и който бе сакрално свързан с племето ѝ, огъня, чиято светлина прогонва всяка мъка и извиква върху лицето меланхолична усмивка, израз на представата на циганката за съвършеното щастие…

…Бях прислуга, нещо като шут или джудже, каквито са имали кралиците, защото, като излизаха от водата, внимаваха да не би някой да ги види през облицованата с ламарина о града. Веднъж ги изненада някакъв пиян офицер от СС, разпищяха се и притискаха хавлиите си към корема, с лакти прикриваха гърдите си и тичаха към кабините, а когато аз им носех с таблата купички, спокойни си оставаха голи, разговаряха помежду си, подпираха се с една ръка о стойките, а с другата бавно бършеха окосмените си златни коремчета, с едни такива освободени, старателни движения, дълго си подсушаваха триъгълниците между краката, а сетни и задните полукълба, а аз си стоях там, все едно нищо, все едно бях помощна масичка, те поемаха купичките и си пиеха, а аз можех да шаря с поглед по тях както си искам, нищо в моето поведение не можеше да ги смути и да ги извади от спокойствието им…

виждах останки от малки електроцентрали е миниатюрни турбини, електроцентралки, изработени от ръцете на работниците, които са секли гората, държави, които са живели тук и са били принудени да заминат… че е трябвало да заминат, че са изселени като ония богаташи, като ония, които движеха голямата политика, познати ми до болка, високомерни и безцеремонни, самодоволни и брутални, преливащи от гордост, която в крайна сметка ги съсипа, това разбирах, ала не разбирах защо е трябвало да си заминат и тези скромни работнически ръце, на чието място сега тук никой не работеше, мислех си, че е жалко за тези хора, които са имали единствено тежкия си труд в горите и малките нивички по склоновете, работници, които никога не са имали време да бъдат безочливи и горделиви, които сигурно са били хора покорни, защото на това ги е научил животът, в който сега аз надничах и срещу който бях тръгнал.

A few more years of the same, though, and I got used to it: I would load entire libraries from country castles and city mansions, fine, rare, leather- and Morroco-bound books, load whole trains full, and as soon as a train had thirty cars, off it would go to Switzerland or Austria, one kilogram of rare books for the equivalent of one crown of convertible currency, and nobody blinked an eye, nobody shed a tear, not even I myself, no, all I did was stand there smiling as I watched the train hauling those priceless libraries off to Switzerland and Austria for one crown in convertible currency a kilo. By then I had mustered the strength to look upon misfortune with composure, to still my emotions, by then I had begun to understand the beauty of destruction and I loaded more and more freight cars, and more and more trains left the station heading west at one crown per kilogram, and as I stood there staring after the red lantern hanging from the last car, as I stood there leaning on a lamppost like Leonardo da Vinci, who stood leaning on a column and looking on while French soldiers used his statue for target practice, shooting away horse and rider bit by bit, I thought how Leonardo, like me, standing and witnessing such horrors with complete composure, had realized even than that neither the heavens are humane nor is any man with a head on his shoulders.

„De treizeci şi cinci de ani presez hârtie veche şi cărţi, de treizeci şi cinci de ani mă murdăresc cu litere, astfel încât mă asemăn dicţionarelor enciclopedice, din care, în tot acest timp, am presat treizeci de chintale. Sunt ca un ulcior plin cu apă vie şi cu apă moartă, destul să mă apleci un pic şi încep să curgă din mine idei frumoase. Sunt educat împotriva voinţei mele, de aceea nici măcar nu ştiu care sunt ideile mele şi care cele citite. Aceşti treizeci şi cinci de ani i-am petrecut singur, doar eu cu mine însumi şi cu lumea din jurul meu. Atunci când citesc, nu citesc de fapt, iau doar frazele frumoase, le savurez ca pe bomboane, ca pe un pahar de lichior pe care-l beau încet, până când simt că ideea se răspândeşte în mine, ca alcoolul. Şi astfel, ideea se resoarbe în mine, se resoarbe în creierul şi în inima mea, făcând să-mi pulseze venele până la rădăcină. În felul acesta, într-o singură lună presez circa douăzeci de chintale de cărţi. Ca să găsesc destulă forţă pentru această umilă muncă, în aceşti treizeci şi cinci de ani am băut atâta bere cât să umplu un bazin de înot, lung de cincizeci de metri, loc de joacă pentru crapii de Crăciun

Та както си лежах гол и зяпах в тавана, а блондинката лежеше до мен и също гледаше тавана, внезапно скочих, грабнах божурите от вазата, окъсах венчелистчетата им и ги посипах върху корема на госпожицата, беше тъй прекрасно, та чак сам се изумих, а госпожицата се надигна и също се загледа в корема си, ала листенцата почнаха да падат и аз я побутнах нежно назад, нека си лежи, откачих от куката огледалото и го нагласих така, че госпожицата да може да се любува на корема си, колко е прекрасен, обсипан с прецъфтели листенца от божур, и викам, ще бъде прекрасно, всеки път като дойда, във вазата да има цветя, ей така ще ти украсявам коремчето, тя рече, че такова нещо още не й се било случвало, такава почит към нейната красота, и ми вика още, че се била влюбила в мен заради тези цветя, а аз казах, колко красиво ще е по Коледа, като накъсам елхови клонки и украся коремчето й с тях, а тя вика, че още по-прекрасно ще е, ако я украся с бял имел, а най-добре ще бъде, и то трябва да се уреди час по-скоро, на тавана над леглото да има огледало, за да се гледаме, както си лежим, и най-вече колко е красива тя, когато е гола с венец около рунтавелката й, венец, който ще се сменя според сезона и цветята, характерни за съответния месец, колко красиво ще е, като я украся с маргаритки и момини сълзи, или с хризантеми, димитровчета и с пъстри есенни листа… и станах аз и запрегръщах сам себе си, чувствах се толкова висок, като си тръгвах и дадох двеста крони, но тя ми ги върна, аз обаче ги сложих на масата и излязох, и имах чувството, че съм висок метър и осемдесет, подадох и на госпожа Райска сто крони през прозорчето, откъдето се бе надвесила и ме гледаше през очилата си… излязох навън в нощта, небето над тъмните улички бе осеяно със звезди, но аз виждах единствено всички ония омайничета, и кокичета, и иглики по целия корем на русокосата госпожица, вървях и с всяка крачка все повече се радвах на себе си, как може да ми хрумне тази идея, да я гарнирам като поднос с шунка със зеленчуци, да гарнирам така прекрасния женски корем с космато хълмче по средата, и тъй като знаех доста за цветята, продължавах да си мечтая и обличах голата златокоска с очиболец, венчелистчета от лалета и перуники, и си казвах, че има още много какво да се измисли, щото туй развлечение ще мие през цялата година, с пари може да се купи не само красива девойка, но с пари може да се купи и поезия.

Аз стоях между коловозите и усещах как някой ме гледа, обърнах се и в отвореното прозорче на мазето видях очите на госпожа началничката, там, в тъмното, тя хранеше гъсока си и ме гледаше. Аз обичах госпожа началничката, тя обичаше надвечер да седне в канцеларията, плетеше голяма покривка за маса и от нейната плетка струеше тишина, под пръстите й се появяваха нови и нови цветя и птици, на телеграфната маса тя поставяше малка книжка и надничаше в нея да види как се събират нишките в следващите фигури, сякаш свиреше на цитра и четеше нотите. Но всеки петък тя екзекутираше зайци, вземаше от зайчарника едно зайче, притискаше го между краката си, а после забиваше във врата му тъп нож и почваше да коли животинчето, което пищеше, пищеше дълго, после гласчето му започваше да стихва, но госпожа началничката гледаше точно така, сякаш плетеше голямата покривка. Казваше, че когато кръвта на заека изтича бавно, месото му е много по-вкусно и крехко Отсега виждах как ще заколи големия гъсок, ще го яхне както кон, ще притисне оранжевата му човка към гърлото , както се затваря джобно ножче, първо грижливо ще му скубе перата отзад, после кръвта му ще тече в тенджерата, птицата ще отмалява, докато се отпусне напълно, госпожа началничката ще се дръпне и е клечи, подпряла задник на петите си.

I went up the stairs of the little hotel, that time in Bystřice by Benešov, and at the turn of the stairs there was a bricklayer at work, in white clothes; he was chiselling channels in the wall to cement in two hooks, on which in a little while he was going to hang a Minimax fire-extinguisher; and this bricklayer was already and old man, but he had such an enormous back that he had to turn round to let me pass by, and then I heard him whistling the waltz from The Count of Luxembourg as I went into my little room. It was afternoon. I took out two razors, and one of them I scored blade-up into the top of the bathroom stool, and the other I laid beside it, and I, too, began to whistle the waltz from The Count of Luxembourg while I undressed and turned on the hot-water tap, and then I reflected, and very quietly I opened the door a crack. And the bricklayer was standing there in the corridor on the other side of the door, and it was as if he also had opened the door a crack to have a look at me and see what I was doing, just as I had wanted to have a look at him. And I slammed the door shut and crept into the bath, I had to let myself down into it gradually, the water was so hot; I gasped with the sting of it as carefully and painfully I sat down. And then I stretched out my wrist, and with my right hand I slashed my left wrist ... and then with all my strength I brought down the wrist of my right hand on the upturned blade I'd grooved into the stool for that purpose. And I plunged both hands into the hot water, and watched the blood flow slowly ouf of me, and the water grew rosy, and yet al the time the pattern of the red blood flowing remained so clearly perceptible, as though someone was drawing out from my wrists a long, feathery red bandage, a film, dancing veil ... and presently I thickened there in the bath, as that red paint thickened when we were painting the fence all round the state workshops, until we had to thin it with turpentine - and my head sagged, and into my mouth flowed pink raspberryade, except that it tasted slightly salty .. and then those concentric circles in blue and violet, trailing feathery fronds like coloured spirals in motion ... and then there was a shadow stooping over me, and my face was brushed lightly by a chin overgrown with stubble. It was that bricklayer in the white clothes. He hoisted me out and landed me like a red fish with delicate red fins sprouting from its wrists. I laid my head on his smock, and I heard the hissing of lime as my wet face slaked it, and that smell was the last thing of which I was conscious.

…не можех да ям, толкова развълнуван, разтърсен и разконцентрован бях в работата, а към края на работния ден и винаги препил с бира, и ето че сега циганките се измъкнаха от хартията като два люлеещи се стола и със затъкнати в устите цигари с две ръце бръкнаха в чантата, извадиха салама и го разделиха справедливо, после театрално смачкаха фасовете си с токове, сякаш размазваха глави на змии, угасиха остатъка от цигарите, седнаха, първо изядоха салама и едва тогава се заеха с хляба, но не отхапваха от него, а го чупеха с пръсти и докато правеха това, ставаха някак сериозни, слагаха с пръсти залците в устата си, кимаха, докосваха се с рамена като два коня, обречени да теглят заедно каруцата…

Значи, наистина не сте били с жена – каза тя и се засмя, имаше трапчинки като Маша, а очите й блеснаха, сякаш бе изпитала някаква радост или бе намерила скъпоценност, с пръсти започна да потупва косите ми, сякаш бях пиано, после погледна затворената врата към канцеларията и се наведе над масата, смъкна шишето и шумно духна лампата, напипа ме и ме поведе към дивана на господин началника, извърна се и ме смъкна върху себе си, и беше много нежна с мен, все едно че отново бях станал малък и мама ме обличаше и събличаше, позволи ми да й помогна да си вдигне полата, а после усетих как разтвори крака, стъпи с тиролските си обувки на дивана на господин началника, и аз изведнъж се оказах слепен с Виктория, така както бях слепен на снимката с моряшкото костюмче със снимката на Маша, и ме обгърна светлина, която ставаше все по-силна, аз непрекъснато се изкачвах, земята се тресеше, чуваше се тътен и грохот, имах чувството, че те не идват нито от мене, нито от тялото на Виктория, а отвън, че цялото здание се тресе из основи, прозорците дрънчат, чувах как в чест на моето славно и успешно влизане в живота зазвъняха и телефоните, телеграфите от само себе си започнаха да чукат морзови знаци, както се случва в гаровите канцеларии по време на буря, струваше ми се, че гълъбите на господин началника всички до един гукат, че и небето полита нагоре и пламва с цветовете на огъня, зданието на гарата отново се разтресе, основите му се разклатиха... А после почувствах как тялото на Виктория се изви в дъга, чувах как подкованите й обувки се впиват в тапицерията, чувах как се къса платът, къса се безспир, и някъде чак от ноктите на ръцете и краката ми към мозъка рукна ликуваща кръв, всичко изведнъж стана бяло, после сиво, сякаш се отливаше гореща вълна и ставаше студена, а в гърба си усетих приятна болка, сякаш някой бе забил в него зидарска кука.