Bend Sinister Quotes

Man shouldn’t be able to see his own face--there’s nothing more sinister. Nature gave him the gift of not being able to see it, and of not being able to stare into his own eyes. Only in the water of rivers and ponds could he look at his face. And the very posture he had to assume was symbolic. He had to bend over, stoop down, to commit the ignominy of beholding himself. The inventor of the mirror poisoned the human heart.

Ink, a Drug.

The square root of I is I.

Theoretically there is no absolute proof that one's awakening in the morning (the finding oneself again in the saddle of one's personality) is not really a quite unprecedented event, a perfectly original birth.

Devices which in some curious new way imitate nature are attractive to simple minds.

anyone can create the future but only a wise man can create the past

Nothing on earth really matters, there is nothing to fear, and death is but a question of style, a mere literary device, a musical resolution.

An oblong puddle inset in the coarse asphalt; like a fancy footprint filled to the brim with quicksilver; like a spatulate hole through which you can see the nether sky. Surrounded, I note, by a diffuse tentacled black dampness where some dull dun dead leaves have stuck. Drowned, I should say, before the puddle had shrunk to its present size.

Do all people have that? A face, a phrase, a landscape, an air bubble from the past suddenly floating up as if released by the head warden's child from a cell in the brain while the mind is at work on some totally different matter? Something of the sort also occurs just before falling asleep when what you think you are thinking is not at all what you think. Or two parallel passenger trains of thought, one overtaking the other.

I esteem my colleagues as I do my own self, I esteem them for two things: because they are able to find perfect felicity in specialized knowledge and because they are not apt to commit physical murder.

We live in a stocking which is in the process of being turned inside out, without our ever knowing for sure to what phase of the process our moment of consciousness corresponds.

Because I will chase you,” he says, with a sinister bend to his voice. “And you don’t want to know what happens when I catch you.” The Darling visibly trembles. Good girl.

He was one of those persons whom one loves not because of some lustrous streak of talent (this retired businessman possessed none), but because every moment spent with them fits exactly the gauge of one's life. There are friendships like circuses, waterfalls, libraries; there are others comparable to old dressing gowns. You found nothing especially attractive about Maximov's mind if you took it apart: his ideas were conservative, his tastes undistinguished: but somehow or other these dull components formed a wonderfully comfortable and harmonious whole.

He had liked her enormously, and he loved Krug with the same passion that a big sleek long-flewed hound feels for the high-booted hunter who reeks of the marsh as he leans towards the red fire. Krug could take aim at a flock of the most popular and sublime human thoughts and bring down a wild goose any time. But he could not kill death.

And what agony, thought Krug the thinker, to love so madly a little creature, formed in some mysterious fashion (even more mysterious to us than it had been to the very first thinkers in their pale olive gloves) by the fusion of two mysteries, or rather two sets of a trillion of mysteries each; formed by a fusion which is, at the same time, a matter of choice and a matter of chance and a matter of pure enchantment; thus formed and then permitted to accumulate trillions of its own mysteries; the whole suffused with consciousness, which is the only real thing in the world and the greatest mystery of all.

Paduk and all the rest wrote on steadily, but Krug's failure was complete, a baffling and hideous disaster, for he had been busy becoming an elderly man instead of learning the simple but now unobtainable passages which they, mere boys, had memorized.

To each, or about each, of his colleagues he had said at one time or other, something... something impossible to recall in this or that case and difficult to define in general terms -- some careless bright and harsh trifle that had grazed a stretch of raw flesh.

Non può esservi alcuna sottomissione – perché il fatto stesso che parliamo di questi argomenti indica che vi è curiosità, e la curiosità è insubordinazione nella forma più pura.

Unfortunately his urge to write had suddenly petered out and he did not know what to do with himself. He was not sleepy having slept after dinner. The brandy only added to the nuisance. He was a big heavy man of the hairy sort with a somewhat Beethovenlike face. He had lost his wife in November. He had taught philosophy. He was exceedingly virile. His name was Adam Krug.

the de Luce coat of arms: per bend sinister sable and argent, two lucies haurient counterchanged. The crest, the moon in her detriment, and the motto “Dare Lucem.” “The moon in her detriment” was a moon eclipsed, and the “lucies,” of course, were silver and black luces, or pikes, a double pun on the name de Luce. “Haurient” meant simply that the pikes were standing on their fishy tails.

Among more recent innovators was the Russian-born Vladimir Nabokov, whose novel Bend Sinister is trophied with delightful oddities like kwazinka (‘a slit between the folding parts of a screen’) and shchekotiki (which is ‘half-tingle, half-tickle’).6

Old Azureus's manner of welcoming people was a silent rhapsody. Ecstatically beaming, slowly, tenderly, he would take your hand between his soft palms, hold it thus as if it were a long sought treasure or a sparrow all fluff and heart, in moist silence, peering at you the while with his beaming wrinkles rather than with his eyes, and then, very slowly, the silvery smile would start to dissolve, the tender old hands would gradually release their hold, a blank expression replace the fervent light of his pale fragile face, and he would leave you as if he had made a mistake, as if after all you were not the loved one - the loved one whom, the next moment, he would espy in another corner, and again the smile would dawn, again the hands would enfold the sparrow, again it would all dissolve.

There exist few things more tedious than a discussion of general ideas inflicted by author or reader upon a work of fiction. The purpose of this foreword is not to show that "Bend Sinister" belongs or does not belong to "serious literature" (which is a euphemism for the hollow profundity and the ever-welcome commonplace). I have never been interested in what is called the literature of social comment (in journalistic and commercial parlance: "great books"). I am not "sincere," I am not "provocative," I am not "satirical." I am neither a didacticist nor an allegorizer. Politics and economics, atomic bombs, primitive and abstract art forms, the entire Orient, symptoms of "thaw" in Soviet Russia, the Future of Mankind, and so on, leave me supremely indifferent. As in the case of my "Invitation to a Beheading" - with which this book has obvious affinities - automatic comparisons between "Bend Sinister" and Kafka's creations or Orwell's cliches would go merely to prove that the automaton could not have read either the great German writer or the mediocre English one.

Колата изчезна, докато квадратното ехо от нейната захлопната врата все още висеше във въздуха като празна абаносова рамка от картина.

С модулациите на този възхитителен глас човек може да си намаже хляба като сандвич.

Oh, ‘philosophy.’ You know. When you try to imagine a mirok [small pink potato] without the least reference to any you have eaten or will eat.

... все вообще люди состоят из одних и тех же двадцати пяти букв, только по-разному смешанных.

... смерть — это всего лишь вопрос стиля, простой литературный прием, разрешение музыкальной темы.

We have imagined that a white hospital train with a white Diesel engine has taken you through many a tunnel to a mountainous country by the sea. You are getting well there. But you cannot write because your fingers are so very weak. Moonbeams cannot hold even a white pencil. The picture is pretty, but how long can it stay on the screen? We expect the next slide, but the magic-lantern man has none left. Shall we let the theme of a long separation expand till it breaks into tears? Shall we say (daintily handling the disinfected white symbols) that the train is Death and the nursing home Paradise? Or shall we leave the picture to fade by itself, to mingle with other fading impressions? But we want to write letters to you even if you cannot answer. Shall we suffer the slow wobbly scrawl (we can manage our name and two or three words of greeting) to work its conscientious and unnecessary way across a post card which will never be mailed? Are not these problems so hard to solve because my own mind is not made up yet in regard to your death? My intelligence does not accept the transformation of physical discontinuity into the permanent continuity of a nonphysical element escaping the obvious law, nor can it accept the inanity of accumulating incalculable treasures of thought and sensation, and thought-behind-thought and sensation-behind-sensation, to lose them all at once and forever in a fit of black nausea followed by infinite nothingness. Unquote.

Eventually the receptionist went to lunch, leaving him alone. An hour after the agreed-upon meeting time he wandered back to where he assumed Gallimard’s office to be; the publisher too had left for lunch. Twenty years later—after Gallimard had published Despair but rejected Invitation to a Beheading, Bend Sinister, and Speak, Memory—the firm again became Nabokov’s publisher. The reception would be dramatically different.

Обещаваме, нали момчета? – добави Пиетро, обръщайки се към другите войници, които закимаха енергично, а лицата им, разумни и честни, се озариха от граждански плам, способен да преобрази дори най-посредствените хора.

Nature had once produced an Englishman whose domed head had been a hive of words; a man who had only to breathe on any particle of his stupendous vocabulary to have that particle live and expand and throw out tremulous tentacles until it became a complex image with a pulsing brain and correlated limbs. Three centuries later, another man, in another country, was trying to render these rhythms and metaphors in a different tongue. This process entailed a prodigious amount of labour, for the necessity of which no real reason could be given. It was as if someone, having seen a certain oak tree (further called Individual T) growing in a certain land and casting its own unique shadow on the green and brown ground, had proceeded to erect in his garden a prodigiously intricate piece of machinery which in itself was as unlike that or any other tree as the translator's inspiration and language were unlike those of the original author, but which, by means of ingenious combination of parts, light effects, breeze-engendering engines, would, when completed, cast a shadow exactly similar to that of Individual T - the same outline, changing in the same manner, with the same double and single spots of sun rippling in the same position, at the same hour of the day. From a practical point of view, such a waste of time and material (those headaches, those midnight triumphs that turn out to be disasters in the sober light of morning!) was almost criminally absurd, since the greatest masterpiece of imitation presupposed a voluntary limitation of thought, in submission to another man's genius.

Войниците разглеждаха пропуска му. Свиваха рамене, сякаш се отърсваха от бремето на познанието. Дори почесваха глави, твърде необичаен метод, използван в страната, защото се смяташе, че подобрява кръвоснабдяването на мисловните клетки.

At a lunchtime reception for the diplomatic corps in Washington, given the day before the inauguration of Barack Obama as president, I was approached by a good-looking man who extended his hand. 'We once met many years ago,' he said. 'And you knew and befriended my father.' My mind emptied, as so often happens on such occasions. I had to inform him that he had the advantage of me. 'My name is Hector Timerman. I am the ambassador of Argentina.' In my above album of things that seem to make life pointful and worthwhile, and that even occasionally suggest, in Dr. King’s phrase as often cited by President Obama, that there could be a long arc in the moral universe that slowly, eventually bends toward justice, this would constitute an exceptional entry. It was also something more than a nudge to my memory. There was a time when the name of Jacobo Timerman, the kidnapped and tortured editor of the newspaper La Opinion in Buenos Aires, was a talismanic one. The mere mention of it was enough to elicit moans of obscene pleasure from every fascist south of the Rio Grande: finally in Argentina there was a strict ‘New Order’ that would stamp hard upon the international Communist-Jewish collusion. A little later, the mention of Timerman’s case was enough to derail the nomination of Ronald Reagan’s first nominee as undersecretary for human rights; a man who didn’t seem to have grasped the point that neo-Nazism was a problem for American values. And Timerman’s memoir, Prisoner without a Name, Cell without a Number, was the book above all that clothed in living, hurting flesh the necessarily abstract idea of the desaparecido: the disappeared one or, to invest it with the more sinister and grisly past participle with which it came into the world, the one who has been ‘disappeared.’ In the nuances of that past participle, many, many people vanished into a void that is still unimaginable. It became one of the keywords, along with escuadrone de la muerte or ‘death squads,’ of another arc, this time of radical evil, that spanned a whole subcontinent. Do you know why General Jorge Rafael Videla of Argentina was eventually sentenced? Well, do you? Because he sold the children of the tortured rape victims who were held in his private prison. I could italicize every second word in that last sentence without making it any more heart-stopping. And this subhuman character was boasted of, as a personal friend and genial host, even after he had been removed from the office he had defiled, by none other than Henry Kissinger. So there was an almost hygienic effect in meeting, in a new Washington, as an envoy of an elected government, the son of the brave man who had both survived and exposed the Videla tyranny.

Професоре, това е само предложение – изрече телефонът. – Към държавния глава обикновено не се обръщат с dragotzennyi. - А сега да ти кажа аз. Идват хората при мен и питат. Защо бездейства този достоен и интелигентен човек? Защо не служи той на държавата? И аз отговарям: не знам. И те също като мен правят какви ли не предположения. - Кои са те? – сухо попита Круг. - Приятели, приятели на закона, приятели на законодателя. И селските братства. И градските клубове. И великите масонски ложи. Защо е така, поради каква причина този човек не е с нас? Аз само повтарям техните въпроси.

- Брось старина, не валяй дурака. Подпиши эту гадость, - сказал Хедрон, склоняясь над Кругом и опуская кулак с трубкой ему на плечо. - Много ли она значит, в конце-то концов? Поставь свою коммерчески ценную закорючку. Брось! Никто не тронет наших кругов, - но где-то же нужно нам их рисовать. - Не в грязи, сэр, не в грязи, - сказал Круг, улыбнувшись первой за этот вечер улыбкой. - Да ну, не будь надутым педантом, - сказал Хедрон. Зачем тебе нужно, чтобы я чувствовал себя так неловко? Я подписал, и мои боги не шелохнулись. Не поднимая глаз, Круг поднял руку и тронул твидовый рукав Хедрона. -Все в порядке, - сказал он. - Пока ты рисуешь свои круги и показываешь моему мальчику фокусы, черта ли мне в твоей морали.

Ембър много я харесваше и обичаше Круг с такава страст, каквато голяма хрътка с лъскава козина и провиснали бърни изпитва към вонещия на блато, приклекнал край аления огън ловджия с високи ботуши. Круг притежаваше способността просто така, когато му хрумне, да се прицели в ято от най-популярни и възвишени човешки мисли и с един изстрел мигновено да го приземи. Но не можеше да убие смъртта.

Аварийна спирачка на времето. Какъвто и да е настоящият момент, аз съм го задържал. Твърде късно. Придържайки се към този прост метод, през нашите, колко бяха, дванайсет, дванайсет години и три месеца съвместен живот би следвало да съм обездвижил стотици хиляди такива мигновения, заплащайки може би умопомрачителни глоби, но съм успявал да спра влака. Кажи. Защо го направи? – би попитал облещеният кондуктор. Защото ми харесваше гледката. Защото исках да спра тези бягащи дървета и пътечката, която се виеше между тях. Като настъпя нейната изплъзваща се опашка. Това, което я сполетя, вероятно нямаше да ѝ се случаи, ако бях имал навика да спирам едно или друго късче от нашия съвместен живот, профилактично, пророчески, да позволявам на този или онзи миг да поеме спокойно дъх и да си почине. Да укротявам времето. Да дам отдих на пулса ѝ. Да се грижа за живота, живота – нашия пациент.

He had never indulged in the search for the True Substance, the One, the Absolute, the Diamond suspended from the Christmas tree of the Cosmos. He had always felt the faint ridicule of a finite mind peering at iridescence of the invisible through the prison bars of integers . And even if the Thing could be caught, why would he, or anyone else for that matter, wish the phenomenon to lose its curls, its mask, its mirror, and become the bald noumenon?

Круг крачеше бързо, стиснал пропуска в ръка. Какво ще стане, ако го захвърли в Кър? Ще бъде обречен да ходи напред-назад по моста, който вече е престанал да изпълнява предназначението си, тъй като всъщност и двата бряга бяха недостъпни. Това не е мост, а пясъчен часовник, непрекъснато обръщан, неизвестно от кого, заедно с мен, аз съм течащият ситен пясък вътре в него. Или стръкът трева, откъснат заедно с пълзящата нагоре по него мравка – обръщаш го надолу в момента, когато тя стигне върха, превърнат вече в яма, и горката глупачка повтаря упражнението отново и отново.

- Хайде, старче, не прави глупости. Подпиши таз гадост – изръмжа Хедрон, като се приведе над Круг и отпусна на рамото му ръката с лулата. – Има ли някакво значение? Драсни я тази твоя комерсиално безценна заврънкулка. Хайде! Никой няма да пипне нашите кръгове, но все пак нали трябва да имаме място, където да ги чертаем. - Не и в калта, уважаеми, не и в калта – назидателно рече Круг и за първи път се усмихна тази вечер. - Хайде стига! Не се прави на надут педант – въздъхна Хедрон. – Защо да ме караш да се чувствам толкова неудобно? Аз подписах. И какво? Моите богове изобщо не се трогнаха.

He yielded with what pleasure there was in the act, to the soft warm pressure of tears. The sense of relief did not last, for as soon as he let them flow they became atrociously hot and abundant so as to interfere with his eyesight and respiration. He walked down the cobbled Omigod Lane towards the embankment. Tried clearing his throat but it merely led to another gasping sob. He was sorry now he had yielded to that temptation for he could not stop yielding and the throbbing man in him was soaked. As usual he discriminated between the throbbing one and the one that looked on: looked on with concern, with sympathy , with a sigh, or with bland suprise.

Няма ли да млъкнете? – избухна Круг, внезапно проявявайки странна грубост и дори жестокост, защото нищо в безобидното и добронамерено, макар и не много умно бръщолевене на младия учен (който се бе превърнал в дърдорко очевидно поради стеснителност, тъй характерна за пренапрегнатите и може би недохранени юноши, жертви на капитализма, комунизма и мастурбацията, когато случайно попаднат в обществото на наистина значителни личност, например някой личен приятел на началника или собственика на фирмата, а евентуално и на зет му, Гоголевич и прочее) не даваше повод за рязкото и троснато възклицание, все пак осигурило пълна тишина през останалата част от пътуването.

- Трябва да призная, че се възхитих от вас, професоре. Каквото и да говорим, вие сте единственият истински мъж сред онези безценни изкопаеми. Доколкото разбирам, ние не общувате много сколегите си, нали? Разжбира се, би трябвало да чувствате определена несъвместимост… - Отново не познахте – процеди Круг, нарушавайки обета за мълчание. – Аз уважавам своите колеги толкова, колкото и себе си. Уважавам ги по две причини: защото умеят да откриват съвършеното щастие в специализирани познания, и защото нямат склонност към физическо насилие. - Д-р Александър неправилно прие думите му за, както го бяха осведомили, една от типичните за Адам Круг (и забавляващи единствено него) мъгляви остроти, и предпазливо се засмя.

... но где мифология растянула крепкие цирковые сети, чтобы мышление в его мешковатом трико не свернуло себе старой шеи, а отпрыгнуло — прыг-скок — и в который раз соскочило на эту пропитанную мочой арену и после короткой пробежки с полупируэтом посередине показало предельную простоту небес — амфороносным жестом акробата, простодушным всплеском рук, вызывающим дождичек аплодисментов, под которым оно прохаживается туда-сюда, вновь обретая мужественность осанки, ловит маленький синий платочек, который его мускулистая подруга-летунья вытаскивает, завершив свои экзерсисы, из глубин горячей, вздымающейся груди, — вздымающейся гораздо сильнее, чем уверяет ее улыбка, — и бросает ему, чтобы оно осушило ладони ноющих, слабеющих рук.

Perhaps, if I had a new fountain pen instead of this wreck, or a fresh bouquet of, say, twenty beautifully sharpened pencils in a slim vase, and a ream of ivory smooth paper instead of these, let me see, thirteen, fourteen more or less frumpled sheets . . . I might start writing the unknown thing I want to write; unknown, except for a vague shoe-shaped outline, the infusorial quiver of which I feel in my restless bones, a feeling of shchekotiki . . . half-tingle, half-tickles, when you are trying to remember something or understand something or find something, and probably your bladder is full, and your nerves are on edge, but the combination is on the whole not unpleasant ( if not protracted) and produces a minor orgasm or 'petit éternuement intérieur' when at last you find the picture-puzzle piece which exactly fits the gap.

I had never touched this particular knob before and shall never find it again. This moment of conscious contact holds a drop of solace. The emergency brake of time. Whatever the present moment is, I have stopped it. Too late. In the course of our, let me see, twelve, twelve and three months of life together, I ought to have immobilized by this simple method millions of moments; paying perhaps terrific fines, but stopping the train. Say why did you do it? the popeyed conductor might ask. Because I liked the view. Because I wanted to stop these speedy trees and the path twisting between them. By stepping on it's receding tail. What happened to her would perhaps not have happened, had I been in the habit of stopping this or that bit of our common life, prophylactically, prophetically, letting this or that moment rest and breath in peace. Taming time. Giving her pulse respite. Pampering life, life - our patient.

Начинът, по който старият Азуреус посрещаше своите гости, можеше преспокойно да бъде уподобен на рапсодия без думи. Възторжено сияещ, той бавно и нежно поемаше ръката ти в меките си длани, задържаше я така, сякаш това е някакво отдавна търсено съкровище или врабче, цялото пух и с лудо блъскащо сърчице, вглеждаше се в теб с влажно безмълвие, не с очите, а по-скоро със заобикалящите ги лъчи на бръчиците, а после бавно-бавно сребристата усмивка започваше да се стапя, нежните стари ръце постепенно отпускаха хватката си, пламтящата светлина на деликатното му бледо лице биваше сменене от празно и нищо не говорещи изражение, и той отстъпваше далеч от теб, сякаш неволно се е припознал, като че ли все пак ти изобщо не си обичания, този любим, който в следващия момент той ще съзре в другия ъгъл на стаята и усмивката отново щеше да грейне, ръцете отново щяха да обгърнат врабчето, и после отново всичко щеше да се стопи и изчезне.

Например – продължи историкът, игнорирайки репликата, - без съмнение ние можем да изберем определени събития от миналото, които съответстват на преживявания от нас период, когато зачервените ученически ръце са търкаляли снежната топка на идеята и тя нараствала, ставала все по-голяма и по-голяма, докато не се преобразила в снежен човек с накривена шапка и непрежно затъкната под мишницата метла. И тогава злобните очички внезапно примигнали, снегът се превърнал в плът, метлата в оръжие, и един напълно оформен тиран започнал да реже главите на малчуганите. Да, и преди се е случвало да разгонят парламента или сената и не за първи път някой невзрачен и антипатичен, но рядко упорит човек, със зъби и нокти да си проправи пътя в самата утроба на страната. Ала миналото не дава никакви указания на хората, които наблюдават тези събития и биха искали да ги предотвратят, не им препоръчва никакъв modus vivendi, поради простата причина, че то самото изобщо не е притежавало такъв по времето, когато е преливала през ръба на настоящето в пустотата, която в края на краищата то е запълнило.

Круг се поддаде на нежния топъл напор на сълзите, с присъщата за това действие наслада. Чувството не облекчение не продължи дълго, защото едва им бе разрешил да потекат, и те рукнаха, безмилостно горещи и обилни, замъглиха очите му и го задавиха. Обгърнат от спазматична мъгла, той вървеше по павираната „Обожемой Лейн“ към брега. Опита да се поизкашля, но това само предизвика нов конвулсивен пристъп на сълзи. Вече съжаляваше, че се бе поддал на изкушението, защото не можеше да върне назад своето отстъпление и треперещият човек в него бе залят от сълзи. Както обикновено, той различаваше треперещия от наблюдателя: гледащ със загриженост, със съчувствие, с въздишка или с вежливо удивление. Това бе последното убежище на ненавистния му дуализъм. Корен квадратен от Аз е равен на Аз. Бележки под линия, незабравки. От някакъв абстрактен бряг другоземецът спокойна наблюдава течението на местната скръб. Позната фигура, макар анонимна и отчуждена. Той видя, че хлипам, когато бях десетгодишен, и ме отведе до едно огледало в някаква необитаема стая (с празна клетка за папагал в ъгъла), за да разгледам внимателно своето размиващо се лице. Повдигнал вежди, той слушаше как говоря неща, които изобщо нямах право да говоря. Във всяка от маските, които изпробвах, имаше прорези за неговите очи. Дори в миговете, когато бивах разтърсван от конвулсии, най-високо ценени от мъжа. Моят спасител. Моят свидетел. И Круг бръкна в джоба за кърпичката си, неясно бяло петно някъде в глъбините на неговата лична нощ. Измъквайки се най-после от лабиринта на джобовете, той попи и изтри тъмното небе и обезформените къщи, и видя, че наближава моста.

Личността, чието име току-що бе произнесено, професор Адам Круг, философът, седеше малко встрани, потънал в едно кресло, опрял косматите си ръце на подлакътниците. Беше едър тежък човек над четирийсетте, с чорлава, пепелява или леко прошарена коса и грубо изсечено лице, навеждащо на мисълта за недодялан шахматист или навъсен композитор, но по-интелигентно. Силното компактно и мрачно чело, притежаваше някак особено херметично изражение (банков сейф, зид на затвор?), присъщо за челото на всеки мислител. Мозък, съставен от вода, разни химически съединения и група високомодифицирани мазнини. Бледите стоманеносиви очи в почти правоъгълни орбити, полузакрити от гъсти вежди, които някога са ги защитавали от отровните извержения на вече изчезнали птици – хипотезата на Шнайдер. Ушите бяха големи, орбасли с косми отвътре. Носът му бе обрамчен от две дълбоки гънки, спускащи се по широките бузи. Тази сутрин не беше се бръснал. Носеше силно омачкан тъмен костюм и неизменната тъмнолилава папийонка на (някога бели, а сега неопределен цвят) точки, с разкъсана лява вътрешна фльонга. Не особено чистата яка беше от типа отворена, тоест с удобна триъгълна чупка за адамовата ябълка. Носеше характерните обувки с дебели подметки и старомодни черни гети. Какво още? Ах, да – разсеяното почукване с показалец по подлакътника на креслото. Под тази видима повърхност копринена риза обгръщаше мощния му торс и уморените бедра. Тя бе дълбоко втъкната в наполеонки, които от своя страна бяха напъхани в чорапите: известно му бе за слуховете, че не носи чорапи (оттам и гетите), но това не беше истина; в действителност такива имаше на краката му – хубави, скъпи, бледолилави, копринени. Под всичко това беше топлата бяла кожа. Мравешка пътека, тесен капилярен керван вървеше нагоре по средата на корема му, за да се прекъсне точно до пъпа. По-тъмна и по-гъста растителност бе разперила крила на гърдите му. Под това имаше мъртва съпруга и спящо дете.

Because I will chase you,” he says, with a sinister bend to his voice. “And you don’t want to know what happens when I catch you.

Finally, when we recall that in those days a court jester would often assume the name of his master, with only a slight change in the ending, the picture becomes complete. We have thus the interesting figure of this Italian or Italianate jester haunting the halls of a Northern castle, a man in his forties, but as alert as he was in his youth twenty years ago when he replaced Yorick. Whereas Polonius had been the father of good news, Claudio is the uncle of bad news.

He knew nothing about computers, which seemed vaguely threatening—even sinister—to him. In the mid-1960s, many people shared this dystopian view of computers. These machines, which were designed to crunch numbers, were treated with skepticism and sometimes hostility because they symbolized regimentation. Computers seemed to bend humans to their will, forcing men and women to do little more than tend smart machines. This gave a bad reputation to computers and the task of writing programs for them. Hardly anyone wished to call himself a programmer, and people who did were considered odd.