Snail On The Slope Quotes

I'm living in a world someone has thought up without bothering to tell me, or maybe even himself.

Не съществува никаква свобода, без значение дали вратите пред теб са отворени или не, всичко е глупост и хаос и съществува единствено самотата...

Because the waters of Maine are made of hate and want to kill you. The ocean in Maine is traumatically cold. If you make the mistake of going into it, every cell in your body will begin shouting the first half of the word “hypothermia” into your brain; the second half will simply be frozen tears. And the beaches of Maine offer no relief as you launch yourself back onto shore, because the beaches of Maine are made out of jagged stones shaped like knives. Wherever the shoreline is merely slopes of smooth, unpunishing granite, Maine compensates by encrusting it with sharp barnacles and sea snails. No matter how careful you are, you cannot avoid crushing some of them under your feet. You become death when you walk on a beach in Maine, and every step is a sea snail genocide.

thinking isn’t a diversion, it’s a responsibility . . .

Easier to believe than comprehend.

Еще я буду писать стихи. Меня научат писать стихи, у меня хороший почерк.

You could, of course, start a campaign for the prevention of winter—gorge yourself on psychedelic mushrooms and act the shaman, beating drums and chanting spells—but it would make a lot more sense to sew fur coats and buy warm boots...

Увидеть и не понять – это всё равно, что придумать. Я живу, вижу и не понимаю, я живу в мире, который кто-то придумал, не затруднившись объяснить его мне, а, может быть, и себе. Тоска по пониманию. – Вот чем я болен – тоской по пониманию.

Перец се отпусна в голямо старо кресло, изпъна крака и се облегна. Е, какво стоите, каза той на книгите. Безделници! Затова ли са ви писали! Доложете, доложете как върви сеитбата, колко е засято. Колко е засято: разумно, добро, вечно? И как изглежда реколтата? И главното — как са кълновете? Мълчите… Ти там, как си? Да, да, двутомникът, ти! Колко хора са те чели? И колко са те разбрали? Обичам те, старче, ти си добър и честен приятел. Никога не си кряскал, не си се фукал, не си се удрял в гърдите. Добър и честен, И тези, които те четат, също стават добри и честни. Макар временно. Макар само за себе си… Но знаеш ли, има такова мнение, че за да се върви напред, добротата и честността не са задължителни. За тази цел трябват крака. И ботуши. Може даже немити крака и мръсни ботуши… Прогресът може да се окаже напълно безразличен към понятията доброта и честност, както е бил безразличен досега. За правилното функциониране на Управлението например не трябват ни честност, ни доброта. Приятно е, желателно е, но съвсем не е задължително. Като латинския за теляка. Като бицепсите за счетоводителя. Като уважението към жената за Домарошчинер… Но всичко зависи от това, как да се разбира прогресът. Можем да го разбираме като поява на знаменитите „но пък“: алкохолик, но пък отличен специалист; развратник, но пък отличен проповедник; крадец, какво ти, изпечен мошеник, но пък какъв администратор! Убиец, но пък колко дисциплиниран и предан… Прогресът може да се разбира и като превръщане на всички в добри и честни хора. И тогава ще доживеем до времето, когато ще се говори: специалист е, разбира се, знае, но е мръсен тип, трябва да се изхвърли… Чуйте, книги, а знаете ли, че сте повече от хората? Ако изчезнат всички хора, вие бихте могли да населите земята и ще бъдете точно като човеците. Между вас има добри и честни, мъдри, многознайковци, също лекомислени, празни, скептици, луди, убийци, блудници, деца, унили проповедници, самодоволни глупаци и почти пресипнали гръмогласници с възпалени очи. И нямаше да е ясно за какъв дявол сте! И наистина, за какъв дявол сте вие? Много от вас дават знания, но защо са ни знания в гората? Към гората те нямат никакво отношение! Това е все едно бъдещият строител на слънчеви градове старателно да бъде обучаван по фортификация; тогаз него няма да го тегли изграждането на стадион или санаториум, тогаз от всичко негово ще се получава мрачен редут с ровове, ескарпи и контраескарпи. Това, което вие дадохте на хората, дошли в гората, не са знания, а предразсъдъци… Други от вас насаждат неверие и упадък на духа. И не защото са мрачни или жестоки, или пък предлагат да се изостави надеждата, а просто защото лъжат. Понякога лъжат лъчезарно, с бодри песни и безгрижно подсвиркване, понякога сълзливо, стенейки и оправдавайки се, но — лъжат! Кой знае защо такива книги никога не ги изгарят, никога не ги изземват от библиотеките; не е бивало още в историята на човечеството лъжата да бъде осъдена на клада. Макар дори случайно, без да си се ориентирал, или защото си повярвал. В гората те също са ненужни. Те никъде не са нужни. Сигурно затова са толкова много… Тоест не затова, а защото ги обичат. По-скъп ни е мракът на горчивите истини…

[...] только это такой экзамен, что никто не знает, пятерку лучше получить или двойку. И вообще неизвестно, за что здесь ставят пятерку, а за что — двойку.

... Защото това тук нищо не значи. Да виждаш и да не разбираш — това е все едно да измисляш. Аз виждам, виждам и не разбирам, живея в свят, съчинен от някого, който не си е направил труда да ми го обясни на мен, а може би и на себе си. Тъга по разбирането — изведнъж си помисли Перец. — Ето от какво съм болен — от тъга да разбирам.

... И всичко ще има дълбок смисъл, както е пълно със смисъл всяко движение на сложен механизъм, и всичко ще бъде странно и значи безсмислено за нас, или поне за онези от нас, които още не могат да свикнат с безсмислицата и да я приемат за правило.

Hot green swamps, timid, nervous trees, mermaids lying on the surface of the water in the moonlight, relaxing after their mysterious activities in the depths, cautious inscrutable natives, empty villages

— Седи човек на ръба — рече той — и до него сандали. Неизбежно възниква въпросът: чии са тези сандали и къде е техният притежател?

... че един тъй чакал, чакал, па като му цапардосали един по ушите, спрял да чака и на̀ — досега не чака…

— Страхуват се — каза Перец. — Аз също се страхувам. Но аз се страхувам не само от теб, страхувам се и за теб. Още не ги познаваш. Впрочем и аз малко ги познавам. Знам само, че са способни на всякакви крайности — до най-висшите степени на тъпотата и мъдростта, на жестокостта и съжалението, на яростта и въздържанието. В тях няма само едно: разбиране. Винаги са заменяли разбирането с някакъв сурогат — вяра, неверие, равнодушие, пренебрежение. Кой знае защо винаги излиза, че така е по-просто. По-просто е да повярваш, отколкото да разбереш. По-просто е да се разочароваш, отколкото да разбереш. Между другото аз утре заминавам, но това още нищо не значи. Тук не мога да ти помогна, тук всичко е много непробиваемо и застояло. Тук вече очевидно съм излишен, чужд. Но аз ще намеря приложение на силите си, не се страхувай. Да, те могат непоправимо да те осквернят, но затова също трябва време — да намерят най-ефективният, най-икономичният и преди всичко най-простият метод. Ние пък ще се преборим, ако има за какво да се борим… Довиждане.

The first thing I found was a family of tree snails, which I’d spend hours watching, wondering why they moved so slowly, wondering if they could, if they had to, move swiftly enough to save their own lives. I found so many things after that. I found I could slide down the smaller slopes at the back of my house if I had just the right piece of cardboard. I found out the hard way that before one runs through an open field of sword grass, one should wear a long-sleeved shirt. I found no need for a bike. I found butterflies in abundance. I found more grasshoppers than I could count. I studied them closely, that is, when they’d let me get close. I was awed by how far their little legs could take them. I couldn’t for the life of me fathom how such small legs could support such big hops. I wondered endlessly about wings. I was envious of everything that could fly. I prayed, without knowing how to, for wings of my own.

It is easier to believe than to understand. It is easier to be disillusioned than to understand. It is easer to give up in disgust than to understand.