Sarajevo Marlboro Quotes

Pita mene Amerikanac šta ti je to dunjaluk, ja ga pogledam, stvarno mu ne znam naći neku englesku riječ, nasmijem se i kažem mu - to ti je, moj novinaru, nešto kao all over the world. Nekome je all over the world od Baščaršije do Marijindvora, a nekome je oko zemaljske kugle.

Ona je živjela u stalnom strahu da će nešto važno i lijepo u životu propustiti. Često je putovala a još češće patila jer ne putuje. Smatrala je da su pravi povod i sreća uvijek negdje drugdje stalno je bila puna planova kako da ih uhvati za rep kako da u stalnom gibanju pronađe onaj kristalni trenutak kada se barem tako kažu snovi život pretvara u bajku.

I nemoj da čujem da ti koga mrziš, ne do ti dragi Bog da čujem kako si zbog ovoga što se nama događa koga opsovo jer ću ti noge polomit.

S onima koji ne umru slučajno stvari stoje ovako: prerezanih žila umiru žene i homoseksualci, metak u glavu ispale vojnici i grubijani, tabletama se dokrajče glumci i romantičari, u srce pucaju nespretnjakovići i neurotici, vješaju se neobaviješteni i perverznjaci, s mostova skaču slavohlepni i slabići, s krovova i visokih katova skaču očajnici i teoretičari.

Gently stroke your books, dear stranger, and remember they are dust.

A sackful of human flesh that lives off its nostalgia for other forgettable things until it comes face to face with what really matters, at which point it shivers like an engine before cutting out.

Perhaps there really are occasions in life when it’s best not to say anything.

Босненци мразят дълго, трайно и с мерак, но съвсем неорганизирано.

..една торба жива плът, която се храни с тъга по забравени подробности, докато пред големите и важни неща в живота се тресе като мотор, миг преди да угасне.

Sarajevski Marlboro - cigareta koju su stručnjaci Philip Morrisa prilagodili ukusu bosanskih pušača, nakon što su, kažu, kao i u drugim slučajevima, proučili karakteristike lokalne kuhinje. To je razlog što se Marlboro razlikuje od zemlje do zemlje i od proizvođača do proizvođača, i što se pušača zna neugodno dojmiti strani Marlboro. Suradnici Philip Morrisa bili su iznimno zadovoljni svojim sarajevskim proizvodom, i smatrali su da je njegov duhan, koji raste u okolici Gradačca i Orašja, jedan od boljih blend duhana uopće.

Американецът ме пита какво е това надлъж и нашир, аз го поглеждам, наистина не мога да се сетя за подходящ английски превод, усмихвам се и казвам - това е, мой журналисте, нещо като "all over the world". За някого надлъж и нашир е от Башчаршията до Мариин двор, а за други това е земното кълбо. Но щастлив и нещастен може да бъде и единият и другият.

It’s not easy to get rid of unwanted things.

Плочите, касетите и грамофонът изгоряха. Джазът гори точно както фолка, фънка, Дорс и всичко останало.

Смъртта на баба ми беше последната самотна тъга от спокойния свят на детството. Мракът, който падна след това, бе мракът на зрелостта, но и предвестник на катаклизми, време на смърт, дълги страдания и кратки агонии. Вече никой не се подготвяше за умирането, защото през войната свикнахме да го посрещаме без душевно страдание.

Ако не беше избухнала войната, тяхната история нямаше да бъде интересна, както са скучни всички истории за дълго и трайно щастие.

But perhaps, after so much talk and fighting, unspoken words do create a silence in whose gentleness the survivors of good and bad can sleep easy.

...богато и уважавано мюсюлманско семейство, което излъчваше аромата на мек босненски ислям и балсамирано виенско величие. Градските зевзеци разправяха, че в тяхната къща даже мухите не били обикновени, а кръжали наоколо облечени във фракове.

Тъй като през тези тринайсет месеца бомбардировки си се нагледал на множество подобни грамадни лумнали факли, ти хрумва, че Сараево е лежало върху книги. И макар че не е така, иска ти се да го кажеш, докато галиш с пръсти своите все още незапалени томове.

Впрочем докато наоколо ти падат мини и край теб гинат на всяка крачка, докато умират близките ти, някак си по-често и по-силно, отколкото в най-дълбокия мир, усещаш еуфорията на щастието. Съзнаваш, че все още си жив и това усещане те опиянява. Никога в живота си не съм се смял така, както през шестнадесетте месеца, които прекарах в обсадено Сараево. (от Предговор за българските читатели от автора)

Всички изгорели домашни библиотеки в Сараево не могат да бъдат изброени, нито запомнени. А и няма заради кого. Но като пламък на всички пламъци и като огън на всички огньове, като окончателна митична пепел и прах се помни съдбата на университетската библиотека в Сараево, прочутата Вjeчница, чиито книги горяха цял ден и цяла нощ. Това се случи след поредното свистене и последвалата го експлозия точно на този ден преди една година. А може би на същата дата, когато четеш този текст. Чужденецо, погали нежно своите книги и си спомни, че са прах.

С онези, които не издъхват случайно, нещата стоят така: с прерязани вени умират жените и хомосексуалните, куршум в главата си пускат войниците и грубияните, с хапчета се тровят актьорите и романтиците, застрелват се в сърцето неудачниците и невротиците, бесят се неосведомените и перверзниците, от мостове скачат славолюбивите и малодушните, а от високите етажи - отчаяните и теоретиците.

Non ha senso proibire al fuoco di ingoiare ciò che l’umana indifferenza ha già ingoiato. Lo splendore di Parigi o di Londra non è che un alibi per i criminali grazie ai quali Varsavia, Dresda, Vukovar e Sarajevo non esistono più. O se esistono, ci vive della gente che nella più grande epoca di pace si predispone all’evacuazione, già pronta a dire addio ai propri libri. A questo mondo, per come esso è fatto, c’è una regola di base — la stessa che enunciò Zuko Džumhbur pensando alla Bosnia —, e si riduce a una valigia sempre pronta. Lì dentro devono starci tutte le tue cose e i tuoi ricordi. Quel che resta fuori è già perduto. Inutile andare in cerca delle ragioni, del senso, di una giustificazione. Appesantisce, come i ricordi. Non resta che restituire diligentemente i libri presi a prestito, quelli avuti in dono li eviti o li perdi, quelli scritti li invii agli amici che vivono lontani gli uni dagli altri, così che il fuoco possa divorarli il giorno in cui la terra sarà tornata nel punto esatto in cui era qualche milione di anni fa. Impossibile schedare o ricordare le biblioteche private di Sarajevo distrutte dal fuoco. E neanche ci sarebbe qualcuno per cui farlo. Ma come la fiamma di tutte le fiamme e il fuoco di tutti i fuochi, la mitica cenere e la polvere finale sono memori della sorte del glorioso Municipio, la biblioteca universitaria di Sarajevo, del rogo di quei volumi lungo un giorno più una notte. Tutto questo accadeva dopo un sibilo e un boato, esattamente un anno fa. Forse proprio nello stesso giorno in cui tu leggi queste righe. Accarezza dolcemente i tuoi libri, straniero. E ricorda che sono polvere.

Но вода не отказа никога на никого.

Гърмежите звучаха нежно и близко, като напомняне, че в тази нощ все още има будни, все още има хора с лудост, тъга и тревоги в главата.

Всъщност историята на семейство Юрешич е щастлива. Всички оцеляха, нищо необикновено не им се случи, нищо подходящо дори за поанта.

Те се спогледаха, невярващи, че тук някога е имало джазклуб. Всъщност невярващи, че тези нещастни, гледни и сиротни босненци биха могли да знаят нещо за джаза, за стъклените мансарди на Манхатън, където някой самотно дави тъгата си в тъмния цвят на алкохола.

Шейсет и шест килограма, точно колкото е позволено да вземат.

Джазът гори точно както фолка, фънка, Дорс и всичко останало.

Саксофонистите не пишат разкази, те свирят. Неизречените им думи раждат тишината, в която, приласкани след войни и бръщолевене, оцелелите в добро и зло спокойно спят.

Семейство Юришич плакаха през цялата нощ преди заминаването. Дядото, бабата, дъщерята и внукът. Щом погледна небоядисания таван и се сети за кутиите с латекс, които вече втора година стояха вдигнати горе, старият се разплака. Докато прибираше в шкафа току-що измитото джезве, старата си помисли, че никога повече няма да го вземе в ръце и също се разхълца. Дъщерята току повтаряше, че все пак животът е най-важен и не спираше да ридае, може би над собственото си твърдение. Внукът плачеше, защото всички плачеха и защото такъв беше станал обичаят. Конвоят вече седем пъти отлагаше заминаването и вече седем пъти семейство Юришич посрещаше последното утро и се прощаваше с дома си.

There’s no point in not letting a fire swallow up things that human indifference has already destroyed. The beauty of Paris or London is only an alibi for the criminals who have allowed Warsaw, Dresden, Vukovar and Sarajevo to disappear.