“
Вие сигурно имате прекрасни обширни земи — каза Кандид на турчина.
— Имам само осемдесет декара — отговори турчинът. — Обработвам ги с децата си. Трудът ни пази от трите големи злини: отегчението, порока и нуждата.
Завръщайки се в чифлика си, Кандид се отдаде на дълбоки разсъждения върху думите на турчина. Той каза на Панглос и на Мартен:
— Този добър старец, струва ми се, си е създал живот, който е много по за предпочитане от съдбата на шестимата царе, с които ние имахме честта да вечеряме.
— Както твърдят всички философи — каза Панглос, — величието е много опасно.
— Зная също — отвърна Кандид, — че трябва да работим градината си.
— Прав сте — каза Панглос, — защото, когато човекът е бил поставен в райската градина, той е бил поставен там ut operatur eum, тоест за да я обработва, което показва, че човекът не е роден за почивка.
— Да работим, без да умуваме — каза Мартен. — Това е единственият начин да направим живота поносим.
Цялото малко общество се съгласи с това похвално намерение и всеки се залови да упражнява дарбите си; малкият къс земя носеше големи приходи. Кюнегонд наистина беше много грозна, но тя стана отлична сладкарка, Пакет се залови да бродира, старицата се грижеше за бельото, дори брат Жирофле стана полезен — той беше добър дърводелец и дори стана почтен човек. Понякога Панглос казваше на Кандид:
— В най-добрия от възможните светове всички събития са свързани, защото, ако вие не бяхте изгонен от един прекрасен замък с ритници по задника заради любовта ви към госпожица Кюнегонд, ако не бяхте изтезаван от Инквизицията, ако не бяхте обиколил Америка пеша, ако не бяхте пронизал със сабята си барона, ако не бяхте загубил всичките си овце, които получихте от чудесната страна Елдорадо, не щяхте да ядете тук захаросани китри и фъстъци.
— Добре казано — отговаряше Кандид, — но трябва да работим градината си.
”
”