“
It seems to me indisputably true that a good many people, the wide world over, of varying ages, cultures, natural endowments, respond with a special impetus, a zing, even, in some cases, to artists and poets who as well as having a reputation for producing great or fine art have something garishly Wrong with them as persons: a spectacular flaw in character or citizenship, a construably romantic affliction or addiction-extreme self-centredness, marital infidelity, stone-deafness, stone-blindness, a terrible thirst, a mortally bad cough, a soft spot for prostitutes, a partiality for grand-scale adultery or incest, a certified or uncertified weakness for opium or sodomy, and so on, God have mercy on the lonely bastards. If suicide isn't at the top of the list of compelling infirmities for creative men, the suicide poet or artist, one can't help noticing, has always been given a very considerable amount of avid attention, not seldom on sentimental grounds almost exclusively, as if he were (to put it much more horribly than I really want to) the floppy-eared runt of the litter. It's a thought, anyway, finally said, that I've lost sleep over many times, and possibly will again.
Според мен много и много хора по широкия свят, хора на различна възраст, с различна култура и различни заложби гледат с особен възторг и дори понякога величаят онези художници и поети, които освен дето са си спечелили име с голямото си или добро изкуство имат нещо шантаво в себе си: нетърпими недостатъци в характера или в гражданското поведение, любовна страст или скръб, изключителен егоцентризъм, извънбрачна връзка, глухота, слепота, неутолима жажда, смъртоносна кашлица, слабост към проститутки, склонност към чудовищни прелюбодеяния или кръвосмешение, документирана или недокументирана страст към опиума или содомията и прочее — пази боже, самотните копелета. Макар самоубийството да не стои на първо място в списъка на задължителните за твореца недостатъци, не можем да не забележим, че самоубилият се поет или художник винаги се радва на много голямо, завидно внимание, нерядко само по чисто сантиментални причини, сякаш е (ще се изразя по-ужасно, отколкото ми се ще) клепоухото недорасло кутре от кучилото. Тази мисъл — това е последно — много пъти не ми е давала мира по цели нощи и сигурно пак ще върши същото.
”
”
J.D. Salinger (Raise High the Roof Beam, Carpenters & Seymour: An Introduction)