Lars Saabye Christensen Quotes

We do not disappear without a trace. We leave a wake that never quite disappears, a gash in time that we so laboriously leave behind us.

Упътване за употреба когато падаш, падни със стил: не повличай други със себе си, падни преди да стане късно, падни за бога, не там, където е удобно да се пада, падни там, където си изправен и падни ниско изправи се на съвсем друго място

... and it occured to me then and forever afterwards, that films, theatre books and poems were just a fraud. It's only music that doesn't deceive, it doesn't pretend to be anything else except what it is. Music.

Do you want me to kill your father, Barnum?

Смехът копнее за компания.

Животът не е само големи шапки и бавни валсове.Животът е умението да чакаш онези, които никога няма да се върнат.

Просто се питах дали човек може да пише добре, ако е лош човек.

Ако преведеш езика на вятъра на човешки и прибавиш музика, а после и цветове, тогава си възможно най-близо до майчиния си език.

Не искам да правя каквото искам. Ако правя това, с мен е свършено.

- Половин милион души и нито едно сбиване, нито едно гадно сбиване! - Къде? – извиках аз. - Уудсток, глупако. Имам една дружка, чийто брат бил там. Мир и Любов, човече! Половин милион души!

Нов девиз: Всичко съществува извън главата.

Защото исках да се харесам. Исках да угодя на всички. Затова накрая се озовах между два стола, в шпагат.

- En gang må jo være den første, ikke sant? - Jeg trodde nesten jeg var for gammal til det. - Til hva? - Til at noe er første gang.

Колко самота може да понесе един човек? Не може и да помоли за помощ при понасянето ѝ, тогава вече няма да е самота.

Medlidenhet er bare en fornem form for forakt

She was standing still, leaning against the moonlight.

Защо винаги казвах неща, които не биваше? Никой не ме караше насила. Казвах неща, за да угодя на хората, казвах неща, които мислех, че хората искат да чуят и постигах единствено обратния резултат. Не успявах да зарадвам никого. Нима и с писането щеше да стане така, ще пиша неща, които вярвам, че хората искат да четат?

Всъщност, какво друго бе това нещастно земно кълбо, ако не заплетено на възел кълбо във вселената? И тогава ми просветна. Ето защо отиваха на Луната, за да издърпат нишката, която може да разплете сплъстеното кълбо, в което хората се бяха оплели и хванали в капан.

Да не би да ме изпитваше? Това беше. Подлагаше ме на изпитание. Явявах се на устен по измисляне на метафори. И внезапно се отпуснах, напълно, нямах представа каква бе причината, просто се случи, може би защото си седях в едно тихо кътче на лятото с близко по душа същество. Не можех ли да нарека нещата с точните им имена? И ако го направех, тя може би щеше да възнагради честността ми, можеше дори да се сближим още повече, не само духовно.

- Опитваме се да разчупим начина ти на мислене, Крис. Затова си тук. - Какъв начин на мислене? Нямам такъв. - Че вярваш, че всичко има смисъл. Направо се изсмях. - Последното нещо, което очаквах, че ще кажеш. - Че вярваш, че всичко има смисъл? Ти си пленник на знаците, Крис. Не си свободен човек.

Съблякох си ризата и се оказа, че върху жълтата хавлия имаше място точно за двама. И в този миг прозрях вътрешната си същност, ако изобщо имах някаква вътрешна същност, а именно, че не искам да бъда различен. Че искам да бъда обикновен. Не исках вътрешната ми същност да се набива на очи. Лежахме толкова близо един до друг, че усещах докосването на рамото и ханша ѝ. Разстоянието между нас оформяше съд, който и при най-малкото раздвижване щеше да се напълни или да се счупи.

Biz insanlar bu yüzden ölüyoruz. Ötekilere daha çok yer açmak için.

Никога не я бях виждал толкова вбесена преди, защото гневът ѝ бе примесен със страх, а никой не е по-бесен от хората, които същевременно се и страхуваха.

Хайди откъсна една шишарка и ме замери с нея. Хареса ми, че ме замерва с шишарки. Можеше да ме замери дори с цял бор, ако иска.

Сега Франк Фарели налетя изненадващо сам на себе си.

… нищо не излиза по-бързо от мода от модерното, което винаги ламти за повече.

Men det man ikke får se, bli enda verre for våre øyne. Det vokser. Det forsvinner aldri. Uvitenheten er et drivhus hvor de skrekkeligste blomster gror.

Så rusla vi hjemover. Snakka om alt vi skulle gjøre. Om The Snafus. Om hvor berømte vi skulle bli. Om sommeren, enda vinteren bare såvidt hadde begynt, om alle somrene i våre liv. Vi snakka om når vi skulle begynne på gymnaset og om når vi blei ferdige med skolen for godt. Vi blei svære i kjeften og vakre fugler fløy ut av ansiktene våre. Vi tok framtida på forskudd og den så sabla bra ut.

The dove sits on the window frame. And Vera, our mother, just lies there like that, her cheek against the floor, her dress in her mouth and her hand full of blood, as a beam of sunlight slowly passes over her.

Når jeg spurte ham om hvilken krig han hadde kommet hjem fra, Vietnam, Gulfen, Somalia, Irak, Afghanistan, Korea, for den saks skyld, bare ristet han på hodet og sa: Kan være det samme, Chris. Alle kriger er like. Også din.

And before me the empty table at the Theater Café with my reservation - Barnum Nilsen, 8PM - the only table no one sits at. And this too is an echo, an echo of time, the shadows of a discus spinning through blinding sunlight.

Бях признат. Асансьорът ми се носеше нагоре, от петите до върха на главата, в която нещо каза „звън“ и вратите му се отвориха, за да сляза в небето. Не подозирах досега, че у мен има толкова много етажи. Направо ми се зави свят и се олюлях. Значи такова било усещането да те признаят и приемат. Макар и само от „Жени и облекло“. Това бе съвършеното щастие. Искаше ми се да трае дълго. Затова щях да го повторя. Щях да продължавам да пиша. И продължих да пиша все повече и повече през останалата част от живота си, за да задържа това щастие, докато то се обърна срещу мен, обърна ми празната си страница.

- Надявам се , че не правиш нещо, за което ще съжаляваш по-късно. - Защо да го правя? Искам да кажа, да правя нещо, за което ще съжалявам? - Става толкова лесно. - Какво е лесно? - Да се правят неща, за които човек съжалява после. - Не бери грижа за това. - Тревожа се въпреки всичко. - Защо? След като няма от какво да се тревожиш? - Защото такава ми е работата, да се тревожа. Отворих вратата на мама и внезапно тя се усмихна. - Освен това не биваше да ходиш чак до Сигнала, за да си оправиш пишещата машина. Прекрасно можех да се справя с това. - Да бе. - Дори си нямаш представа – само каза мама и млъкна.

Настроението на Сигрид растеше, докато моето се снижаваше, което направи сумата от настроението между нас постоянна величина, просто неравномерно разпределена. Тя вдигна единия си крак на облегалката и отдолу нямаше почти нищо. Да се въздържи човек да не се възбуди при подобна гледка се искаше много. Но аз усетих как поохладнявам и вътрешно се стягам. От тия приказки за децата.

Dear Karl Ove Knausgård, Thank you for sending me your contribution. I read it with interest, but I am afraid I cannot use it in SIGNALER 89. Best regards, Lars Saabye Christensen It gave me a little frisson of excitement to see Saabye Christensen’s signature, it meant he had read what I had written. For a few minutes at any rate I had filled his mind with what existed in mine!

Потеглихме към домовете си мълчаливи и сгушени в дъждобраните си. - Не съм сигурен, че мога да издържам повече този свещеник – внезапно изтърси Себ. Заковахме рязко. - Не се занасяй – казах аз. – Нали точно за причастието ще ни дадат инструментите за The Snafus! Другите кимнаха. - Аха. И как ще свърши това, като не вярваме и на милиметър? - Нали ти казах, глупако. Ще получим подаръци!

All the books I liked were basically about the same topic. White Niggers by Ingvar Ambjørnsen, Beatles and Lead by Lars Saabye Christensen, Jack by Alf Lundell, On the Road by Jack Kerouac, Last Exit to Brooklyn by Hubert Selby, Jr., Novel with Cocaine by M. Agayev, Colossus by Finn Alnæs, Lasso Round the Moon by Agnar Mykle, The History of Bestiality trilogy by Jens Bjørneboe, Gentlemen by Klas Östergren, Icarus by Axel Jensen, The Catcher in the Rye by J. D. Salinger, Humlehjertene by Ola Bauer and Post Office by Charles Bukowski. Books about young men who struggled to fit into society, who wanted more from life than routines, more from life than a family, in short, young men who hated middle-class values and sought freedom. They travelled, they got drunk, they read and they dreamed about their life's Great Passion or writing the Great Novel. Everything they wanted I wanted too.

Нищо не излязло. Думите се впиха в мен и не ме пускаха. Всичко, от което не излиза нищо. А това са повечето неща. Светът е препълнен с неща, от които нищо не излиза. Направо бе непоносимо. На снимката Леля Софен се е усмихнала, някак хитровато, сякаш таи голяма тайна в себе си, я тайната всъщност е бъдещето. Може би дори е щастлива. Да, щастлива е. Така решавам, че е било. Животът е пред нея. Животът е на път да изпълни мечтите ѝ. Приготвила се е за скок. Готова е. Направила е всичко. Чака само някой да извика „старт“, тя вече се е приготвила и само чака. Но никой не извиква. Когато гледаме снимката, вече всичко е отминало. Надбягването е свършило. Какво лежи в промеждутъка? Онова, от което никога нищо не е излязло. И ме обзема такава тъга, далакът ми се присвива, не само заради леля Софен, но и заради мен самия, какъвто си бях самовглъбен и какъвто съм и до ден днешен, защото внезапно ме поразява мисълта за всичко, от което тепърва няма да излезе нищо в живота ми, сметка, която винаги излиза на червено, червените числа, които светят над леглото ми.

- Ти си много готина – каза той. - Благодаря, Ивар. Много мило от твоя страна. Защо аз никога не съм казвал именно това, че мама е готина и че се гордея с нея? Защо тези думи ме смущаваха толкова, че ги задържах вътре в себе си, за мен самия си, където бяха напълно безполезни? Не знам. Знам единствено, че всичко просто за казване е много трудно да бъде изречено на глас. А когато стане прекалено късно се сещаш изречение след изречение, които е трябвало да кажеш, но не си го направил. Ти си готина, мамо. Трябваше да дойде Ивар Малт, за да го каже.

Det var bare en bit som ennå ikke hadde funnet sitt puslespill. Nei, det var et puslespill som ikke hadde funnet sine biter. Det var bare skyen som ikke hadde funnet sin himmel. Jeg trodde jeg skulle bli et helere menneske ved å fylle ut tomrommene i meg. Det omvendte var tilfelle. Jo mer jeg fylte på, desto tommere ble jeg, alt jeg tok inn hulte meg ut, og alt jeg kastet opp tynget meg mer og mer. Enda en gang visste jeg: Det er for mye innhold i verden. Verden trekker deg ned. Det er ikke plass i et menneske, i et enkelt menneske, til alt dette. Jeg lengtet etter overflater. Jeg lengtet etter en eske som jeg kunne legge alt i. Men verden er som sagt påtrengende og ublu. Verden gir seg ikke med det første.

Бях учителят, който стоеше в коридора и плачеше от радост. Учениците ме бяха прогонили тук. После се взех в ръце, върнах се обратно вътре и сега тишината бе съвсем различна, тежка и наситена, защото тези нескопосани ученици бяха разбрали какво сериозно нещо е признанието. Бяха ме признали. После изби звънецът и животът ми можеше да продължи по-нататък. Напуснах работата като учител още същата есен с ясното съзнание колко права е била майка ми онази сутрин в кухнята, когато аз бях двайсетгодишен и се бях заканил да изгоря всички мостове. Който гори всичките си мостове, сам изгаря в пламъците. А глупакът ги изгаря, преди да е преминал през тях. Класът в гимназията Грефсен есента на 1980 година беше моят мост, моят преход към обществото, в което щях да работя като писател до този ден, в който пиша тези редове: Този клас бе моята свобода.

„Какво искаш да кажеш? Свободен? Най-високите дървета в парка Рубсам бяха отсечени вече и слънцето изпълваше помещението, кухнята, която беше работният кабинет на майките в монотонната семейна фабрика. Сега мама стоеше в кабинета си на една фабрика, чието производство бе спряло. През нея премина тръпка, видях я, някакво сгромолясване, не по-дълго от секунда, дори по-кратко, но сякаш целият ѝ живот се срина, така поне го усетих, преди да изпъне осанка отново, да се вземе в ръце, да поправи сгромолясването и с едно единствено движение да върне порядъка на живота си. Беше пролет. Станах писател през май. Свободен? Како искаш да кажеш? Само това, каза мама, че не бива да зависиш от никого. Завърши образованието си и не ставай зависим. Едва тогава можеш да избираш правилно. Разбираш ли какво ти казва една възрастна и глупава жена? Да, разбрах го, проумях казаното от една възрастна и глупава жена. Тогава бе с девет години по-млада от възрастта, на която съм сега аз. Тогава, в сърцевината на фабриката, наречена семейство, научих всичко, което можеше да се научи. Да си свободен, означава да завършиш започнатото. Да достигнеш целта. Да ти сложа ли и на теб?, попита мама. Или нямаш време сега, когато вече си станал писател? Засмяхме се. Естествено. Писателят е гладен.

Da linedanseren var kommet halvveis, tok tauet slutt.

I consider myself a Nordic author. But I do not know exactly what that is. I think it has something to do with time, landscapes, weather and language: a slow melancholic attitude, interrupted by dramatic emotions, like a stone in water.

Ventetida var best, eller verst, alt ettersom, når det først skjedde, når man var der, så var det liksom over allerede og noe annet som var sværere og finere eller styggere og jævligere vinka i det fjerne. Og så var det bare å gå i gang med å vente, glede, grue seg igjen.

- Jeg ville bli skuespillerinne en gang. Jeg tok timer, har jeg fortalt deg det, Kim? - Hvorfor fortsatte du ikke? - Det er ikke alltid livet blir slik man hadde tenkt seg det. Det må du lære også.

U osam sati, teturali smo se ulicama i sudarali sa banderama. Posrtali smo, cerekali se i grlili, urlali na nebo, upisivali svoja imena u zvezde, imena, prezimena i adrese, kakva je samo noć bila pred nama!

Den natta lå jeg og tenkte på døden, lysvåken, jeg lå langt bak øynene mine og stirra i et digert mørke, og det gikk opp for meg, uten at jeg egentlig skjønte det, at jeg allerede var begynt å dø, det var en motbydelig tanke, og jeg grein.

Og jeg vet ikke om vi visste det, at vi satt der og skålte for noe som var ved å gå mot sin slutt, noe som starta en eller annen gang og som allerede var ved begynnelsen til veis ende. At Beatles skulle oppløses, at Jim Morrison skulle dø, at vi en gang skulle lete etter hverandre over hele Europa.

Kaip popierius, ant kurio rašome, kadaise buvo rąstai, taip ir žmonės turėjo daug ką patirti, kad pasiektų dabarties tašką.

Laukti tuščiai - tai atidėti gyvenimą.