Bulgarian Inspirational Quotes

It's important to say what hope is not: it is not the belief that everything was, is, or will be fine. The evidence is all around of tremendous suffering and tremendous destruction. The hope I'm interested in is about broad perspectives with specific possibilities, ones that invite or demand that we act. It's also not a sunny everything-is-getting-better narrative, though it may be a counter to the everything-is-getting-worse narrative. You could call it an account of complexities and uncertainties, with openings. "Critical thinking without hope is cynicism, but hope without critical thinking is naïveté," the Bulgarian writer Maria Popova recently remarked. And Patrisse Cullors, one of the founders of Black Lives Matter, early on described the movement's mission as to "Provide hope and inspiration for collective action to build collective power to achieve collective transformation, rooted in grief and rage but pointed towards vision and dreams." It's a statement that acknowledges that grief and hope can coexist.

...Може би, ако рискуваш да си повярваш, ще постигнеш впечатляващи резултати.

...Има едно чувство, когато се събудиш рано сутрин и все още си на границата между сън и реалност - да го наречем заседналото пространство. Точно тогава усещаш най-истински едно тягостно чувство в гърдите. То ти напомня, че нещо не е наред, че вчера не си направил нещо както трябва. Толкова силно, че те удря като кофеин и изведнъж спомените прииждат - за това кога всичко се е объркало. Познаваш ли това чувство?

- По-лесно е изобщо да не допуснеш някого до себе си, отколкото да му позволиш да те нарани. Може би имаш право -обади се Нора. - А може би просто имам големи очаквания към хората и се страхувам да не остана разочарована. - Не съм съгласен - поклати глава Адриан. - Имаш високи очаквания единствено към себе си и според мен така се самонаказваш. Не си длъжна на никого. Но дължиш на себе си да обичаш това, което създаваш.

On the one hand, Metchnikoff said that intestinal bacteria produce toxins that cause illness, senility, and ageing and were “the principal cause of the short duration of human life”. On the other, he also believed that some microbes could prolong life. In this, he was inspired by Bulgarian peasants, who regularly drank soured milk and lived well past the age of 100. The two traits were connected, said Metchnikoff.

Защото опасността и възможността нещо подобно да ме връхлети са реални. Но страхът? Дай си сметка, слънчице, той е илюзия. Шансът отново да бъда нападнат от акула е нищожен. Има го, но предвид, че вече не си търся белята, е по-скоро незначителен. И все пак, ако се оставя да живея с плашещата мисъл за нещо, което евентуално може да ме сполети в бъдеще, трябва да пропусна цялото си настояще. Да не преживея нищо от това, което имах днес с теб. Да изоставя живота, който е в кръвата ми. Откажа ли се от него, означава да се откажа от себе си. Според теб страхът от потенциалната опасност струва ли си подобно съществуване?

Залезът винаги беше сантиментален за мен. Събуждаше хиляди емоции в гърдите ми, повечето от които свързвах с някакъв устремено наближаващ ме край. Всяко потъване на слънцето отвъд хоризонта се равняваше почти на болезнено сбогуване. Ала сега съзирах изгрев - символ на началото, на новия цикъл на най-значимата и жизненоважна звезда в Слънчевата ни система. ...черни облаци разкъсаха пелената си, за да пропуснат златните лъчи. Небето постепенно стана оранжево, розово, дори зелено, преди все по-светлосиньото да се разгърне над нас. Слънцето плъзгаше живителната си диря по повърхността на океана, а тя необяснимо ми напомни на протегната ръка, пълна с надежда. Доближаваше ни и сякаш ни казваше: Contra spem spero И без надежда се надявам

С треперещи пръсти търсех близките си, докато не се преплетохме в едно цяло и най-сетне не поех от силата им. Това беше наистина да имаш семейство. Те те познават по-добре и от теб самия. Грижат се за душата ти , колкото и да е опорачена. А щом се бяха оказали принуденида ми покажат истината, не се поколебаха. Бяха поели ужасния риск, предвид силата на човешката заблуда, която можеше и да не ме пусне от лапите си. Но отново бяха скочили в борбата, готови да понесат и последиците. Наложило им се бе да наблюдават как бавно гасна, докате всеки ден преглъщам старите си травми. Докато упорито се унищожавахв един проклет живот, с една непоносима за мен длъжност. И докато стоях до тях, макар и сгърчена на земята, аз най-сетне поех първия си дъх на толкова наложителното си прераждане.

След година редом до Алексий всеки друг партньор би ми се струвал обида към самата мен.

Наоколо бе ужасно шумно и все пак точно неговото мълчание чувах съвсем отчетливо.

Крилете ми са уродливи. Не ти подхождат. Но ако са ти нужни, изтръгвам ги. Твои са…

Опитах, наистина опитах да стоя далеч. Но се провалих ужасно.

— Повярвай ми, виждам всичко. И теб виждам, Исабела! Въпросът е, ти мен?

— Така да бъде! Но щом репетираме категория под моя власт, ти ще ми се подчиняваш безропотно. Ще мълчиш, ще козируваш и ще изпълняваш всяка моя команда. — Ти виждала ли си вълк да играе в цирка?

Конкуренцията ни в крайна сметка се оказа жестока… Но пък за първи път не ми пукаше дали някой от журито ще ме подкрепи. Защото нали до себе си имах не кой да е, а именно Алексий Волков!

— Този ли наричаха Сибирския вълк? Защото на мен ми прилича на най-обикновена кучка!

След доволно кимване пак посегна, а аз закрилнически покрих моята си храна. — Какво правиш? Решил си да ми докажеш, че и при свинете има канибализъм? Аз вече го знаех, така че не се хаби!

— Яла е змиорка? — Знам! И аз останах потресен. Дотогава не предполагах, че между змиоподобните съществува такъв канибализъм!

Ние сме танцьори! С телата и движенията си ние създаваме повече от изкуство. Ние творим мечти!

Mi cielo. Моя земля.